Вейдия я заговори за забавление:
— Елена. Изглеждаш като за възрастта си.
Елена се изправи леко, преждевременно остарялото ѝ лице разкривено в усилието. Рицарят зад нея замахна, но тя някак успя да се извърти и направи нещо, при което той рухна покосен. Вейдия се отдръпна изплашено, но кракът на Елена поддаде и тя падна задъхано на колене. Светлината в амулета ѝ беше мъждива. Приличаше на някоя беззъба бабичка, просеща за овесена каша на пазара.
Ха! Вейдия се приземи, пристъпи към нея и я зашлеви, плесницата ѝ изплющя върху лицето на Елена. Никакви защити не смекчиха удара и чувството на удовлетворение у Вейдия беше невероятно. Елена се опита да извади меча си, но тя стъпи върху китката ѝ. Изпукаха кости. Елена проплака от болка, а Вейдия хвърли кълбо от гностичен огън по нея. Елена се разтресе в конвулсии, а устните ѝ се разтвориха в безмълвен писък, докато кожата ѝ изгаряше и се покриваше с мехури. Енергията пращеше, изпържвайки я жива. Още един подобен удар и щеше да е мъртва.
Не — прекалено милостиво е. Вейдия се наведе над нея — жената, която я бе научила за гносиса повече от всеки друг, възпитателката ѝ в магията, съперничката ѝ в любовта — сега напълно безпомощна в краката ѝ.
— Елена, мила, помниш ли как ме научи на поглъщането на души? — прошепна тя. — Как да завземам силите и съзнанието на другите? Тъкмо това ще направя с теб и душата ти ще заживее вечно в мен, гърчейки се в безнадеждност и гняв докато си присвоявам всичко, което някога е било твое: силите ти, спомените ти. Ще ми бъдеш на разположение, безпомощно затворена в мен, до края на дните ми.
Съзнанието ѝ се плъзна през последните следи от защитата на Елена. Съпротивлението ѝ бе жалко. Знаеш ли, помня много добре заклинанието… Вейдия пропусна змията, оформена от гносиса ѝ, да се увие около дребното крехко ядро на всички останали сили у Елена Анборн и разтвори устните си, за да я погълне.
Дрезгав глас проговори в съзнанието ѝ:
<Да не би да вярваше, че ще те науча както трябва, а?>
Мракът наоколо се измени. Всички светлини изчезнаха и Вейдия изпищя. Писъците ѝ отекнаха докато милиони нокти я завлякоха в забвение.
Бавно, Елена се съвзе. Животът ѝ направо висеше на косъм! С изцедени до предел сили, без никаква живителна енергия, магията ѝ бе изтощена почти напълно. Да противостои на манипулацията на Вейдия над Лоренцо бе източило и последните ѝ резерви — всички освен една последна светлинка, която се бе помъчила да запази, единственият ѝ нищожен шанс, който ѝ оставаше. Ако сидийската вещица бе използвала магически лъчи или я бе пронизала, ако просто бе изчакала войниците на Горгио да дойдат, с безпомощната Елена щеше вече да е свършено. Но тя бе научила Вейдия, че заклинанието за поглъщане на души е най-добрият начин да унищожиш един безпомощен маг, тъй като би снабдило мага, който го използва, с нови сили. Всичко това беше вярно, но представляваше и капан, тъй като създаваше възможност за контриращо заклинание, което би могло да бъде избегнато, само ако знаеш съответната техника за противодействие. Елена не бе споменавала на Вейдия за това, нито пък я бе научила на каквато и да е техника. Винаги трябва да имаш план…
Сега трупът на съперничката ѝ лежеше в мръсотията на улицата, с изцъклени безжизнени очи. Определено беше мъртва, душата ѝ я бе напуснала завинаги. Никога нямаше да пристъпи в света на душите, нито един некромансър или лечител нямаше да може да я върне към живота. Дребната искра на съзнанието ѝ се бе вляла в Елена, разтворила се в нея и изчезнала. Красивата, манипулативна и обсебваща Вейдия просто бе престанала да съществува.
В какво чудовище съм се превърнала. Но съм жива и имам жизнената ѝ енергия, докато и тя не се изчерпи…
Повдигна се от земята. Без да мисли за разкървавените си колене, тя се завлачи през каменливата мръсотия на уличката към Лоренцо. Опря глава в гърдите му. Бавно, те се повдигаха и снишаваха. Слава богу…
Използва част от силите на Вейдия, за да изпрати покой на останалите оцелели джафи, притаили се незабележими в колибите си наоколо. Десетки бяха мъртви, а съзнанията на много от тях щяха да останат белязани до живот. Затвори взрените в нищото очи на Лука и мислено се упрекна, че не бе успяла да го защити, след това се обърна към римонския рицар.