Изпрати малка жизнена искра у него и смекчи разбуждането на съзнанието му. Когато отвори очи и погледът му се спря на лицето ѝ, той се наежи изплашено. Избута я настрани и се завлачи надалеч от нея в мръсотията.
— Diablo! — изсъска той. — Не ме докосвай!
Елена не знаеше доколко тази реакция се дължеше на заклинанието на Вейдия. О, Лори. Казах ти да не идваш тук.
Врявата и виковете стихнаха — неколцина от Горгио видяха как свърши Вейдия и се изплашиха да не я последват. Някои от джафите изпълзяваха от пролуки в развалините на сградите и съзираха Елена, прегърнала покровителствено простряната на земята Солинда и Лоренцо, навъртащ се замаян наоколо, извърнал лице от тях. Джафите се подчиняваха на мъж, наречен Мустак ал-Мадхи, виден търговец, познат още и с един от по-приличните си прякори като „султанът на сук пазарите“. Мустак ал-Мадхи следваше своите си сложни усмотрения, според които сега предпочиташе Нести сред останалите благороднически римонски фамилии. Елена и Солинда бяха покрити с бекира-наметала и тримата оцелели бяха изпроводени през безпорядъка от улички, изпълнени с вонята на гниеща храна, на човешки и животински изпражнения и на потта на нечисти тела. Пушекът от множеството огньове за готвене караше Елена да кашля неудържимо като най-дъртата вещица от пазара.
Зад тях други джафи разнасяха телата на Сордел и Вейдия и ликуваха, размахвайки оръжия, извадени от тайни скривалища. Започнаха да бият тъпани, а главни, осветили нощта, хвърляха алени и оранжеви отблясъци в оголените остриета на саби и ножове. Пътят се виеше покрай площада на Дом ал-Ахм, където ги очакваше Мустак ал-Мадхи, обкръжен от воините си. Някои дори си носеха куки за месо за телата на омразните им магове. Животински грубото му лице светна, когато съзря Елена и я потупа по рамото, като едва не я събори.
— Тази нощ е славна, лейди Елена! — извика той тържествуващо. — Петима от дяволите! Жалко че Шайтанът Гейл не беше тук, за да вкуси горчивата си загуба.
Ако Гървон беше тук, нищо подобно нямаше да се случи, помисли си тя отнесено, но изрече единствено:
— Донесете ми свитъци, на които да закрепя телата им.
Гласът ѝ бе така дрезгав, че дори Ал-Мадхи, който едва я познаваше, го забеляза и попита:
— Лейди Елена, да не би да ви засегнаха?
— Само временно, Мустак. Не се притеснявай. Ще се оправя скоро.
Той отстъпи леко назад, припомнил си изведнъж ужасяващата мощ на гносиса, но отвърна дружелюбно:
— Дадохте толкова много от себе си за нас, лейди Елена — добави той. — Ще се погрижим за вас. Всичко наше е и ваше. Нека Ахм ви благослови за всички времена.
Не знам колко го е грижа Ахм за рондийските магове. Все пак тя се поклони с благодарност:
— Принцесата ще остане с мен — обясни му тя. — Трябва да я върна на кралицата-регент.
— И да я подложите на разпит — добави мрачно той. — Била е с тях — довърши и звучно се изплю.
— Ще я подложим на разпит — съгласи се с тъга Елена.
Войниците на Горгио не напуснаха пределите на града, но редици от легионери се струпаха около стените, надзъртайки към обиталищата на джафите, където веселбата се разрастваше като опустошителен огън. Тъпани ехтяха цяла нощ, а радостните викове отекваха насред колибите. Към Горгио се подхвърляха предизвикателни заплахи:
— Елате, елате, присъединете се към празника ни.
— Дяволските ви магьосници са мъртви до един!
— Искате ли да оплачете падналите си другари? Елате в Дом ал-Ахм утре!
— Смърт за Горгио! Да живеят Нести!
Някои от войниците на Горгио, видимо раздразнени, бяха на косъм да нападнат, но въдвореният ред и изкрещените команди от офицерите им ги спряха на място.
По изгрев външните части на града бяха потънали в дим. Самият Алфредо Горгио се появи и хвърли поглед на града. Изглеждаше разтърсен. Войските му ограждаха подстъпите към вътрешния град. Брокена бе парализирана.
Следващите няколко дни Елена прекара в малка стаичка в дома на Мустак ал-Мадхи. През повечето време спеше, а когато се събудеше, се съсредоточаваше върху изцелението си, особено върху счупената си китка, за да се увери, че костта не бе непоправимо увредена. В огледалото тя се сблъскваше с евентуалния си образ на старини. Казваше си, че не е толкова зле — лицето ѝ бе изпито, но с правилни скули, не беше чак отблъскващо, но въпреки това ѝ се плачеше при вида му. Косите ѝ бяха сиви, но видя, че русото избива от корените им, затова взе ножици и ги отряза късо. Изглеждаше някак непривично, но определено беше по-добре отколкото да прилича на седемдесетгодишна. Нека си мислят, че така е модно.