След това се захвана с възстановяването на предишния си облик. С изминаващите дни постепенно си възвърна и предишната жизненост. Пълното ѝ възстановяване щеше да отнеме месеци — засега лицето ѝ все още бе покрито с доста бръчки, а косите ѝ, след растежа, подпомаган от гносиса, бяха по-бледо руси със сиви кичури. В продължение на няколко дни изглеждаше ужасяващо, докато старата ѝ кожа се белеше и падаше на люспи, но новата отдолу бе гладка и румена — макар че едва ли някога да бъдеш почти убит от некромантия щеше да се превърне в терапия за красота.
Лоренцо не се приближаваше до нея. Тя искаше да му помогне, но той не желаеше и да я види, така че Елена насочи вниманието си върху Солинда. Принцесата дойде в съзнание ден след като я спасиха, но бе начумерена и отказваше да говори с когото и да било. Елена беше научила Сейра и Солинда да предпазват съзнанието си от магове, които се опитват да го разчетат. Сега Солинда прилагаше наученото срещу самата нея, отказвайки да я допусне в главата си. Елена нямаше и идея как принцесата бе успяла да оцелее в рухналата Лунна кула. Може би просто бе изкарала невероятен късмет.
Мустак и останалите главатари бяха успели да удържат джафите да не нападнат градската крепост, макар че няколко млади мъже стреляха с лъкове по войниците от стените. Започна да се носи мълва:
— Само почакайте, Нести идват насам.
Но няколко дни след нападението на Елена, първи се раздвижиха Горгио. Загърмяха тромпети и един легион от вътрешността на града се насочи по кралската алея към площада на Дом ал-Ахм. Редица след редица войници изпълваха площада, докато джафите ги обкръжаваха притихнали. Всеки фланг бе защитен от по един отряд, а петият отряд се придвижваше в центъра. Командирът на легиона яздеше на коня си, обграден от множество от щитове, изправени около него в бойна формация костенурка, докато достигна до куките за месо, окичени в центъра на площада. Всеки легионер вдигна поглед към тях, разчете изписаните с едри и дебели букви надписи и потрепери.
Обезглавеното тяло на Арно Долман висеше нагоре с краката, а вътрешностите му се увиваха около куката. С огромен пирон към плътта му бе прикована табела, на която пишеше „Мъжът от камък“. До него висяха ужасяващите, но обезобразени до неузнаваемост останки на Бенет и Теро, а над тях бе окачена легендата за „Богохулните близнаци“, препращаща към добре позната притча-предупреждение за хомосексуалността. Главата на Рът Сордел бе забучена на върха на метален прът, а тялото му бе пронизано малко по-надолу върху него. На неговата табела се четеше: „Убиецът на краля“. До него съвършеното тяло на Вейдия бе осквернено по подобен начин, а на свитък върху него пишеше: „Курвата на Шайтан“.
На идния ден Горгио напуснаха града.
Новините за оттеглянето на врага се разнесоха бързо. На следващия ден Мустак ал-Мадхи поведе предпазливо хората си към вътрешността на града, обградили паланкина, върху който седеше Елена, загърната в черно наметало. Джафи воините се отнасяха към нея със страхопочитание. Тъпани и чинели звучаха в ритъма ма отмъщението, докато деца танцуваха победоносно, а възрастни разграбваха всяка римонска къща, която не бе окичена със знамето на Нести, и колеха наред семействата, които бяха застанали публично на страната на узурпаторите от Горгио. За щастие, тези хора бяха малко, но въпреки това, докато процесията се виеше по уличките, се разгърнаха няколко доста зловещи сцени.
Когато стигнаха двореца, пристъпиха внимателно през отломките на съборената Лунна кула и направиха кръг към главните порти които зееха отворени неприветливо.
— Хората ми претърсиха мястото обстойно, лейди Елена — съобщи Мустак, докато ѝ помагаше да слезе. — Открихме нещо необичайно. Нужна ни е помощта ви, ако обичате.
Ръцете ѝ трепереха, но успя да изправи отново гръб, а дясната ѝ ръка бе възвърнала малко от предишната си сила. Накуцваше, подпирайки се на груба тояга, за да пази равновесие, докато съзнанието ѝ претърсваше пътя пред тях. Всичко бе покрито с отломки. Един от опустелите дворове бе обсипан със захвърлени седла и поводи за коне, в друг се въргаляха дузини пробити бъчви — каквото вино Горгио не бяха успели да отнесат със себе си, бе нарочно оставено да изтече в отводнителните канали. Котки мяукаха и съскаха, пропълзявайки през разрухата, а на едно място се сбиха ожесточено за нещо — десните ръка и крак на някакъв човек, подаващи се от плиткия му гроб. Плътта по тях гниеше в пладнешкото слънце.
Когато джафите се приближиха, животните изскимтяха и побягнаха. Мустак направи знак с ръка и няколко мъже покриха с плат устите и носовете си и започнаха да копаят. Не след дълго отдолу се откри тялото на гол мъж със златисти коси — Фернандо Толиди, любовникът на Солинда от Горгио.