Че защо им е притрябвало да убиват Фернандо? Елена се зачуди, но вниманието ѝ бе отвлечено от затичалите се към тях мъже, крещящи превъзбудено, че в градините има още гробове. Елена покри устата си с ръка и последва тълпата с бърза крачка.
Стотици гарвани се издигнаха като черен облак от площадката в сянката на кралската Соланска кула. Джафите се заковаха на място, някои паднаха на колене стенейки, а на Елена ѝ се зави свят от отвратителната смрад. Последното нещо, което Горгио бяха направили преди да се оттеглят, бе да изколят цялата джафи прислуга на двореца. Докато вървеше през кървавата площадка Елена усети как огромна вина се стоварва върху плещите ѝ. Това нямаше да се случи, ако не бях идвала тук.
Свали поглед към телата на мъже и жени, заемали постовете на слуги в двореца — очите им загледани в небитието, лицата им застинали в последното си изражение на пълен ужас и примирение. Бяха общо четиридесет и осем. Усети как по бузите ѝ се стекоха сълзи и затвори очи. Остави тъгата да се излее върху тялото ѝ. Но не се почувства никак пречистена.
След това Елена разпръсна съзнанието си напред в търсене на някакъв останал живот. Ето — там горе, в ляво!
Поведе джафите предпазливо натам, но нямаше никакви скрити стрелци или капани. Всяка стая изглеждаше до някаква степен претършувана, сякаш в бързината на бягството си Горгио бяха задигнали като плячка всичко ценно, което са могли да вземат със себе си. Но в една от стаите, Елена откри скрита сред купчина отломки и изпопадали гоблени огромна заключена ракла. Мустак пристъпи напред и внимателно понечи да я отвори с един железен лост. Всички подскочиха наведнъж, когато ключалката изщрака със силен пукот.
Вътре стоеше джафи момиче със следи от сълзи по мръсното си лице. Тя се сви в раклата, хленчейки жално.
— Спокойно, момиче — изшептя Мустак. — Това е лейди Елена от Нести. Няма да те нарани.
Момичето сякаш не бе напълно убедено. Беше слабо като клечка, а лицето му бе тъмно, с детско вирнато носле. Сега Елена си я спомни: казваше се Тарита, една от по-младите прислужници, на четиринайсет или петнайсет години, дребничка, няма и метър и петдесет на ръст. Помнеше я като лъчезарно, дръзко момиче, което винаги забравяше — веднъж напълно залисано бе донесла в стаята ѝ стомна със студена вода за къпане, изцяло забравяйки да я затопли преди това. Страхуваше се, че ще я сполети сериозно смъмряне или нещо още по-лошо, но Елена само се пошегува приятелски с нея, а тя се включи много бързо в закачката, отвръщайки ѝ, че със сигурност може да си я стопли и сама с магията си. Сега момичето бе ужасено, Елена се зачуди как ли е могло да се измъкне.
— Тарита — заговори тя нежно, — ще стоплиш ли малко вода, за да се изкъпя?
Момичето почти се усмихна, а след това зарови лице в ръцете си. Отне известно време, докато Елена успя да го измъкне от прегръдките си. Докато една от джафи жените я отведе, за да се погрижат за нея, Елена си отбеляза наум: Не трябва да забравям за нея. Трябва да разберем какво е видяла.
Нямаше други оцелели, само стаи, затрупани със счупени мебели или захвърлени непотребни вещи. Стаята в кулата, където Елена държеше Бастидо, не беше докосната. Беше го настроила да атакува на пета програма, ако в стаята пристъпи някой друг, така че може би това бе и причината. Собствената ѝ стая обаче, разбира се, бе опустошена. Някой, най-вероятно Вейдия, се бе заел да извади всичко от гардероба ѝ, да разкъса на парченца всяка нейна дреха и да опикае навсякъде. Смърдеше и някак болеше малко, но не беше нещо неочаквано.
Поне си носех камъните.
Нести се завърнаха в Брокена след две седмици в пълна празнична обстановка. Омразните Горгио бяха нахлули в града, бяха показали истинската си същност на цареубийци и насилници, но се бяха оттеглили без битка. Смелостта, която Сейра Нести прояви след убийството на семейството си, вече бе легендарна, а празненствата започваха спонтанно и неподправено. Елена стоеше на главните стълби с Мустак ал-Мадхи и неговите джафи подчинени, докато Сейра и хората ѝ си проправяха път по криволичещите улички. Одобрителните викове и песните отекваха все по-близо, докато Елена се потеше под мантията си с качулка.
Кралицата-регент не ги остави да чакат дълго. Елена се страхуваше от появата на наемен убиец в тълпата, но Сейра премина безопасно през струпалия се народ, докосвайки ръце с добропожелателите ѝ — като истинската героиня на множеството, тълпящо се на площада. Държеше се сдържано, с отмерени жестове. Момичето в нея се бе изпарило, вече бе жена. Родена е за това. Тази мисъл караше Елена да се чувства както горда, така и неспокойна.