От Йебусалим обаче пристигна най-озадачаващата вест: главата на Строителите на моста, старият Антонин Мийрос, се бе омъжил отново, а още по-стъписващо беше, че новата му съпруга бе лакхско момиче от род, за когото никой не бе чувал. Дали старият маг не се бе побъркал? Звучеше отвратително — стар пръч да си купува някое бедно момиче. В Хеб по улиците на селцата искаха главата му, а кешите изгаряха изображението му, докато пееха за шихада. Сред малкото кораби, които долитаха от Понтус, се говореше за набиране на легиони. Светът се въоръжаваше за война и за Джавон не оставаше друго, освен да се присъедини в подготовката.
16.
Парче кехлибар
Амулет
Полето на силите на един маг може да бъде разширено чрез съгласуване с различни приспособления, които поемат гностичната енергия и я концентрират. Например ако един амулет, направен от дърво, може да удвои силата на действие на някое „заклинание“, то парче кехлибар или кристал може да постигне този ефект в много по-големи степени. Мнозина разполагат с най-разнообразни амулети за различни цели. Амулет във формата на висулка се проявява най-добре в защитата, като клонче или пръчка той се прилага в деликатни начинания с тесен обхват на действие, а един голям жезъл се използва за нападение или за действия в широк обхват. Но е погрешно да се смята, че амулетът е по-важен от своя притежател. Гносисът произтича отвътре.
Аларон седеше загледан в пепелта в камината. Почти не бе напускал стаята си за последните три седмици. Дневната светлина се процеждаше през кривите капаци, а от улицата се разнасяха приглушени звуци: навън животът продължаваше, но не и неговият. Нещо в него буквално умря, когато директор Гавий произнесе присъдата си. Чувстваше се сив и студен като пепелта пред него.
Баща му бе опитал да поговори с него, но тогава Аларон се оттегли в стаята си и заключи вратата. Кофата му с пикня бе почти пълна, а силната ѝ смрад изпълваше въздуха. Не се бе къпал с дни, косата му беше мазна и главата го сърбеше, а не можеше и да се храни, въпреки че не му правеше впечатление. Онези последни мигове се превъртаха отново и отново в съзнанието му и той всеки път си задаваше едни и същи въпроси: заради разработката му ли беше, или заради случилото се в къщата на майка му, или пък наистина не ставаше за нищо? Защо не позволяваха на баща му да обжалва решението им? Защо Мьорин се бе намесил по този начин при защитата му и кой бе откраднал записките му?
Беше се насилил на няколко пъти да дойде на себе си, но невъобразимостта на сегашното му положение му идваше в повече: нямаше никакъв път напред. Ограбиха бъдещето му и го направиха обект на смях и подигравки. Вече не можеше и лицето да си покаже навън. Обмисляше да избяга, може би в Силация, където да заживее заедно с Рамон, но не можеше да събере сили за нищо друго освен да спи.
Аларон потрепери. Огънят отново бе угаснал. Застана на колене и започна да загребва угасналата жар с шепи, изсипвайки я в кофа, когато един все още горещ въглен изгори пръстите му. Той изсъска от болка и голям облак прах се разнесе из стаята му. Огънят бе моят елемент, замисли се той горчиво. Щях да стана огнен маг. А сега дори не мога да изчистя камината от въглени, без да се изгоря.
— Аларон? Завинаги ли мислиш да се въргаляш в самосъжаление там вътре или трябва да вляза да те извлека оттам?
Трябваха му няколко секунди, за да разпознае гласа, и в този миг се изправи мъчно на крака. Това Ким ли е? По дяволите! А той, облечен само с мръсна тениска за спане, стоеше в тази покрита с пепел стая, която смърдеше по-гадно и от някоя обществена тоалетна.
— Аларон? — Ким затропа отново по вратата.
— Махай се!
— Не! Отвори ми, безгръбначен глупак такъв!
Той грабна кофата с урина, втурна се към прозорците и вдигна капаците им. Дясната ръка все още го болеше. Задъхан, изля кофата в мръсната уличка зад къщата им, пренебрегвайки прочувствените псувни, излели се по негов адрес, докато затръшваше капаците отново.
— Аларон, отваряй веднага!
— Чакай, аз… Ам, можеш ли да почакаш долу? Моля те?
— Защо?
— Трябва да се измия!
— Имаш десет минути иначе си тръгвам оттук и никога повече няма да ме видиш.
— Ад и проклятие! — изруга той, докато стъпките ѝ се отдалечаваха. — Не си тръгвай! Ще дойда ей сега, обещавам!