— Не е честно — възпротиви се той.
— Милото момче, животът по принцип не е честен.
Тя дръпна кожената верижка на врата си и извади изпод блузата си меднозлатист скъпоценен камък. Беше грубо изработен, но блещукаше в тъмната стая. Аларон ахна.
— Кехлибарен амулет, който с близките ми задигнахме от един маг в Кнеб — обясни Ким, завъртайки камъка предизвикателно в ръка. — Твой е, ако го искаш.
Той се пресегна, но изведнъж се спря:
— Но… това е незаконно. Ако ме хванат…
Тя го свали през главата си и го разлюля пред него. Той се поколеба, неспособен да мисли трезво, посягаше с ръка и се отдръпваше. Тя въздъхна раздразнено и окачи верижката на една кухненска кукичка.
— Rukka mio, Аларон — тя го хвана за раменете. — Изиграли са те — не чувстваш ли, че трябва да се бориш? Отключи гнева си!
— Не е толкова лесно… не мога просто…
— Не можел просто… вземи този амулет и се превърни в човека, който искаш да бъдеш — тя се обърна и излезе от кухнята, изревавайки през рамо. — Използвай го!
— Ким, почакай! — той изтича до нея. — Как е Рамон?
— Добре си е малкият подлец. Притеснява се за теб. Тъкмо се бе разправил с някакви разбойници, изпратени от местния гангстер, а сега обмисля предложението на споменатия татко фамилиозо да се присъедини към шайката му. Така вървят нещата в Силация.
Аларон се опита да се усмихне.
— Това е хубаво.
— Пф, щом казваш. Малкият никаквец ми предложи да се оженим. Как пък не! — тя се извърна да си ходи.
— Ким — извика Аларон истерично, — ами амулетът… законът…
— Законът — повтори подигравателно тя, — той е нищо повече от настоящото мнение на сегашния властник, няма никакво отношение към това кое е правилно — тя отметна глава настрани. — Амулетът сега е твой, ако ти стиска да го задържиш. До скоро, Аларон.
И в следващия миг изчезна, затръшвайки вратата под носа му. Той изстена и се върна при огъня. Най-накрая взе кехлибарения амулет и се загледа в мъждивата му сърцевина. Загуби се в дълбините му в продължение на часове.
Не разбра кога готвачката Тула се бе прибрала. Но изяде една купичка от задушеното, което бе приготвила.
— Е, как си, Аларон? — попита Ван Мърсър.
Аларон вдигна поглед от огъня, стиснал в юмрука си кехлибарения амулет. Не беше чул баща си да влиза.
— Не знам, тате.
Ван присви устни:
— Дядо ти, Кор да го прости, винаги казваше, че първо трябва да решиш къде искаш да отидеш, а след това да избереш пътя си. Е, какво искаш ти от живота? — Ван се настани на креслото си близо до огъня и зачака отговора му.
— Не знам… едва на осемнайсет съм.
— Повечето момчета на твоята възраст вече са женени с деца, Аларон.
— Е да, ама това вече няма как да стане, нали? — той преглътна мъчително и замлъкна, докато баща му пушеше лулата си, очаквайки търпеливо сина си да продължи. — През целия си живот мислех, че ще бъда маг — не мога да съм нищо друго. Но властите, колежа, според тях не ми е разрешено, не съм бил подходящ. Но аз се справих добре на изпитите, тате, спечелих бронзова звезда, казаха го пред всички — тогава защо не ми разрешиха да завърша! И разработката ми беше добре обоснована, каквото и да разправят — със сигурност бе достатъчно добра, щом ми откраднаха записките…
— Какво? — Ван се поизправи, сепнал се внезапно.
— Щях да ти кажа… някой ми открадна записките към дипломната работа, веднага след официалното представяне…
— Откъде? Защо не ми каза досега?
— Ами… мислех си, че не е от значение, не и след като ме скъсаха…
— Мислил си, че не е от значение, че са откраднали записките към дипломната ти работа по време на изпита? Аларон, това е нередно, напълно погрешно. Трябва да кажем на капитан Мьорин…
— Не, само не на него! — прекъсна го припряно Аларон.
— Как така „само не на него“? Джерис Мьорин е мой приятел и капитан на градската стража. Ако някой въобще може да открие записките ти, то това е той. Може би ще преосмислят решението си. Ще говоря с него…
— Не, тате, моля те… — Аларон разказа на баща си как Мьорин бе омаловажил разработката му, как след това той самият бе ударил Илай Беско, друго нещо, което някак бе пропуснал да му спомене, и думите продължиха да се изливат от само себе си от отворилите му се уста. — Просто исках да стана боен маг и да се включа в Похода, тате. Исках да стана известен, исках уважение. Търпях непрестанни насмешки от онези отрепки с благороден произход през седемте си години в училище — Малворн Андеварион е най-злобното членестоного на цял Урте, а получи проклета златна звезда, Франсис Доробон не може да управлява и стадо овце, камо ли едно кралство, а Сет Корион, той е просто смешка. Защо те имат всичко, когато не заслужават нищо?