В този миг Аларон заплака, горчивите сълзи пареха по бузите му. Усети как баща му го придърпва в прегръдка, точно както когато беше дете, и здрачът премина в нощ докато Аларон, загубил представа за времето, се притискаше в обятията на баща си.
Когато най-накрая се отдръпна и избърса очи, той прошепна:
— Какво да правя, тате? — попита той, вгледан в кехлибарения камък, все още притиснат в дланта му.
Ван Мърсър загледа лулата си, която бе изгаснала, и я постави на полицата над камината.
— Трябва да направиш това, което сметнеш за добре, Аларон. Не разполагам с някаква голяма мъдрост, която да споделя. Аз съм просто един войник, който се влюби в жена маг, нищо в живота ми не ме бе подготвило за този брак или за отглеждането на дете маг. Обичам те, но нямам никаква идея как трябва да изживееш живота си. Това, което знам, е че срещу теб бе извършена огромна несправедливост. Знаех за Беско, Харфт ми каза. Но отгоре на всичко, което ме изумява, онова си е кражба, затова и искам да говоря с Джерис Мьорин. Въпреки всичко, което се е случило на презентацията ти, той е добър човек. Сине, нарушиха твое първородствено право и макар и да нямам властта да променя нещата, ще се боря за теб с всичко, което разполагам. Но междувременно, твоята приятелка ти даде голям подарък, и каквото и да се случи, ще съм горд до живот с теб повече, отколкото можеш да си представиш, заради това, което сте направили за това момиче. А и що за човек би отхвърлил подарък от приятел? Ако искаш да използваш този камък и ако това означава, че трябва да избягаш оттук, искам да знаеш, че винаги ще те обичам, сине мой.
Това му дойде в повече. Аларон заплака отново и продължи да плаче цяла вечност.
Когато се разбуди посред нощ, легнал пред огъня в кухнята, той извади амулета и започна да го настройва. Беше някак особено интригуващо да си нарушител на закона. Когато Ким се върна след няколко дни, го стисна за ръката и му обеща да дойде скоро пак, а Аларон си позволи отново да започне да мечтае.
Изравни. Приглади. Разтрий. Изрежи. Почисти. Беше навлечен с няколко ката дрехи, а ръцете му бяха опаковани във вълнени ръкавици, дъхът му се издигаше на бели облачета от устата, а студът хапеше силно. Нова Година бе отминала почти незабелязано в притихналия им дом. Реката бе замръзнала до лед, а всяка нощ тежки облаци трупаха нови бели преспи. Зимата беше безпощадна, но годината бе 928-ма — годината на Лунния отлив, а това придаваше на изминаващите дни известна тръпка на вълнение.
В къщата на Мърсър пролетта успя да се настани под някаква форма. Аларон си правеше тренировки с оръжие всеки ден на зазоряване, докато слънцето се издигнеше над искрящия скреж. Под блузата си имаше скрит нов амулет, а ежедневието му се изпълни с нова живинка, като всички забелязваха, че приливът на енергия бе най-очевиден, когато на гости им идваше римонското момиче, но тъй като не им влизаше в работата, готвачката и помощниците в конюшнята се стремяха да не ги хващат, че наблюдават.
Аларон имаше нов проект. Изведнъж вече не бе от значение, че въобще не владее манипулирането на дървото или че въздушният му гносис е изключително посредствен. Той планираше да направи въздушен скиф. Не беше най-рационалното намерение, но се бе решил, и всяка сутрин правеше тренировки, за да се раздвижи, след което изравяше инструментите на баща си и започваше работа.
Докато Аларон работеше над дървото, баща му излизаше да събира запаси. Ван бе решил да тръгне към Понтус и заедно с хиляди други търговци, поели риска на войната, да прекоси Моста на приливите и отливите, с надеждата да успее да обмени стока с търговците от Хеб и Кеш. Походът не изключваше всички възможности за осъществяване на търговия, богатствата тепърва ги очакваха.
Майката на Аларон се бе настанила в апартамент в източните части на града, заедно с книгите си и новата си готвачка. Имението Анборн бе обявено за продажба, а старата Гретчен щеше да остане там като прислужница на новото семейство. Аларон посети майка си в новия ѝ дом, макар и да бе болезнено: тя изглежда не разбираше изобщо защо ѝ бе притрябвало да напуска имението, но пък помнеше как бе ударил Беско и се смееше всеки път, когато Аларон идваше при нея, докато и самият той не почувства, че въпреки последствията, все пак постъпката му бе правилна.
Аларон зачукваше един пирон, когато дочу глас, който се надяваше никога повече да не чуе през живота си.
— Мърсър — разнесе се провлечено той, — какво правиш?
Остави чука си преди да му се стори като удобно оръжие, давайки си ясна сметка, че около врата му виси скрит незаконен амулет, и се обърна към новодошлия: