— Кол.
Грон Кол не се беше променил значително през последните няколко месеца. Лицето му все още изглеждаше като развъдник за акне, а косите му бяха все така мазни. Дрехите му обаче сега бяха по-богати. Той приглаждаше пищното си самурово наметало докато крачеше из заснежения двор, подсмърчайки леко.
— Какво падение, а? От мечти за Похода към зачукване на пирони? Прекалено изплашен да пристъпи извън дома — нормално обаче, след като навън го очакват група момчета, които изгарят от желание да видят какво може да направи един провален маг в боя. Абсолютно нищо, очевидно — той се изплю на снега. — Е, как си запълваш времето, Мърсър?
— Размотавам си се — отвърна Аларон, мъчейки се да запази спокойствие.
— Не си се изкушил, нали, Мърсър? Нали знаеш… — той размаха пръсти. — Сигурно е болезнено да ти забранят завинаги след седем години обучение… — той обикаляше в кръг около Аларон, наблюдавайки го със злобен поглед. — Ти си пълна загуба на пространство, Мърсър, по-добре да вземеш да паднеш върху меча си, за да не хабиш повече въздуха, който истинските хора на земята дишат.
Аларон сви юмруци, но остана на място.
— Реших да се отбия, да те видя как си, преди да отида да видя строя. Това правят истинските мъже — строяват се за поход — добре ме чу: истинските мъже, а не педалите като теб, Мърсър, изродски търговски боклук такъв.
На Аларон му причерня и той пристъпи напред. Ръката на Кол се стрелна към собствения му амулет, а очите му светнаха.
Двамата подскочиха, когато някакъв мъж пристъпи в двора и извика:
— Ехо?
— Начукай си го и чакай реда си — подсмихна се Кол и изведнъж, изтеглен настрани като кукла на конци, започна да блъска конвулсивно глава в портите на конюшнята. Устните му се цепнаха и красивите му одежди се изцапаха с кръв, преди да се свлече замаян на земята.
— Извинете, господин Кол, не чух добре какво казахте — каза капитан Мьорин. — Бихте ли повторили?
Аларон се усмихна злорадо, докато Грон Кол се изправи олюлявайки се на крака и се затътри навън от двора.
— Ще съобщя на губернатора за това! — измърмори той изпод подутите си устни, когато се отдалечи на безопасно разстояние близо до входната порта, след което изчезна.
„Ще те изкажа“ беше запазената фраза на Кол в колежа.
Аларон въздъхна бавно, след което се сепна, когато Мьорин се обърна към него равнодушно:
— Приятел ли ти е?
Аларон заклати глава, но бързо се спря, ужасѐн, че капитанът ще забележи амулета около врата му.
— Е, Мърсър младши, как върви?
Аларон пое дълбоко дъх и потуши внезапен пристъп на ярост:
— Добре съм, сър, за такова падение като мен. Макар че може би можех и да завърша, ако не се бяха подиграли така добре с доказателствата на разработката ми.
Мьорин въздъхна и посочи към една пейка в началото на конюшнята:
— Може ли да седна?
Аларон кимна, без да проговори, за да не избухне, но нервите му не издържаха и той изкрещя:
— Как можахте, сър? Проучих всичко за дипломната си работа — проверих фактите, много по-добре от вас, а вие излъгахте пред цялата зала и провалихте живота ми…
Мьорин въздъхна бавно в ледено облаче:
— Съжалявам, че се чувстваш така, хлапе — отвърна той спокойно.
Аларон зяпна в недоумение:
— Съжалявате, че се чувствам така ли? За бога, съжалявате?
Мьорин вдигна ръка, а по лицето му се разля измъчено изражение:
— Тихо, момче! Тихо — той пое отново дъх и допълни. — Да, съжалявам, но твърдението ти бе невъзможно.
— Невъзможно твърдение ли? Едва ли съм първият студент, който представя съмнителни доказателства и предлага своите предположения за тях в тезата си — започна той. — Проклетият Сет Корион тъкмо преди мен в продължение на час се опитваше да защити капитулирането на губернатор Вълт при Локхазан, пред самия него, мръсното членестоного! А вие изправихте ли се пред него, за да заявите пред всички, че доказателствата му са пълни глупости? Същият страхливец сте, като всички останали — Аларон го посочи с пръст. — Баща ми ви прие в дома си, а вие ме унищожихте.
Мьорин въздъхна тежко:
— Аларон, чуй ме, ти не ми остави друг избор. Не можех да те оставя да продължиш, не и пред онази публика — мисля, че направих всичко възможно, но…
— Направили сте всичко възможно ли? Направихте повече от възможното: заради вас ме скъсаха! Дори не ми позволяват да обжалвам…
Мьорин вдигна ръка:
— Аларон, остави ме да довърша: да, ядосан си и имаш пълното право да си, но, моля те, ще спреш ли за миг да ме чуеш? Баща ти ме повика, каза ми, че са ви обрали. Ще ми кажеш ли за какво става дума? Без да се пенявиш?