Аларон го изгледа. Не знам дали бих могъл, помисли си той, след което пое дълбоко дъх.
— Добре, разбрах. Когато се прибрах вкъщи един ден, някой бе ровил в нещата ми. Записките ми по дипломната бяха изчезнали. Нищо друго.
— Защо не съобщи за това?
— И на кого? — отвърна той хапливо. — Ако не са били Грон Кол и приятелчетата му, тогава е бил губернаторът или даже вие — така че на кого по-точно бих могъл да съобщя?
Мьорин отвърна смирено:
— Да, разбирам. Явно наистина съм те разочаровал, за което отново много съжалявам.
— И без друго според вас разработката ми е пълна глупост — измърмори той, а вълна от самосъжаление се изля върху него. — Така че на кого въобще му пука?
Мьорин поклати глава:
— Не, Аларон, точно това е въпросът. Не е пълна глупост, всъщност е прекалено правдоподобна, за да е угодна някому. Аз лично бях напълно убеден, както и много други. Никой не знаеше за задържането на Ленгстрит в Стария град освен самия Вълт и може би още двама-трима, които все още са сред живите. Искаше ми се просто да не си толкова прецизен или пък да стигнеш до погрешно заключение. Но ти изрече на висок глас нещо, което много малко хора с изключително влиятелни познати са си шушнели вече повече от десетилетие, затова и се опитах да те спра. Мисля, че си прав: Сциталата на Кориний наистина е изгубена, тук в Норостийн.
Думите му увиснаха помежду им, а Аларон усети как по тялото му изби пот. Наведе глава и се опита да си поеме дъх.
— Знаеш ли колко струва всъщност подобно знание? — попита Мьорин и поклати глава, давайки отговора на собствения си въпрос. — Не, не знаеш, не знам и аз. Безценно е. Ако Сциталата беше в Аргънди, Палас щеше да рухне. Ако попаднеше у римонците или, в името на Кор, в дхасите или кешите, щяхме да се сблъскаме с езичниците тук в Юрос и щяхме да загубим битката. В цялата империя не съществува достатъчно злато, което може да изкупи Сциталата. Способността да се създават Първонаследници е най-ценната сила на императорския трон, поверявана само на най-доверените служители, защото не може да се допусне рискът който и да било да се превърне в Първонаследник. А сега ти изрече на глас това, за което само броени хора бяха посмели да шептят до сега: че Сциталата е изгубена… Самият император сигурно вече трепери да не би всеки момент да пристигне вест, че някакъв нов заговор на Първонаследници цели да го унищожи. Представяш ли си, Аларон, за какво говорим?
Не можеше. Той промълви:
— Просто си помислих, че е интересна тема за разработката ми… Мислех, че ще изглеждам умен. Нямах и представа, че мога да съм прав…
Замълчаха за известно време, след което Мьорин го разпита за кражбата: кога е разбрал за нея, опитал ли се е да разбере кой го е направил. Не се бе опитал. Бе прекалено съсипан да върши каквото и да е в онзи следобед.
— Ако си спомниш нещо или се сетиш за някого, който може да е обвързан, веднага ела при мен — нареди му Мьорин. Подаде му ръка, а Аларон неуверено я пое. Малка част от него бе започнала да прощава на капитана. — Добро момче. Обади ми се, ако си спомниш каквото и да е. Или ако Грон Кол пак дойде.
След като Мьорин си тръгна, Аларон остана замислено загледан в падащия сняг. Искаше му се Рамон и Ким да са наоколо, за да поговорят, но и двамата бяха твърде далеч, а той беше сам.
Ван Мърсър караше, а Аларон се друсаше болезнено отзад в каруцата. Но Ким седеше срещу него, а заради това можеше да понесе всякакви неудобства. Отиваха към имението Анборн: дневното небе беше сребристо, а дъхът им изпълваше притихналия въздух с мъгливи кълбенца. Запътили сме се да нарушим няколко закона, размишляваше Аларон недоумяващо, докато прокарваше ръка по скифа, който двамата с Ким бяха построили.
Керванът на Ким се бе върнал към средата на фебрю, когато пролетта се пробуждаше в извънградските околности, и сега стояха пред неподдържаната ливада на имението под притеснения поглед на бедната Гретчен. Беше прекарала няколко месеца сама в имението и бе изпитала всичките страхове на извънградските жители от номадите. По ливадата бяха разпръснати шест претрупани фургона, а собствениците им се изтягаха на тревата отпред. Имаше повече деца, отколкото Аларон бе виждал, откакто напусна колежа — всички бяха облечени в цветовете на дъгата и пърхаха напред-назад като пеперудки. Вдигаха оглушителна врява. Римонските мъже бяха облечени с бели ризи и черни клинове и държаха ръка върху дръжките на затъкнатите си ножове. Жените, увити в шалове, наблюдаваха подозрително. Ким бе предупредила Аларон и баща му, че римонците не харесват маговете, но сега се срещаха с тях, за да сключат сделка.