Определено не е добре, призна най-сетне той, а Ким изпищя:
— Аларон, направи нещо! — и размаха обезумяло ръце зад тях, където се приближаваше огромният прозорец на всекидневната на майка му.
— Мамка му, трябва да се приземим — изкрещя той, в опит да освободи кила от гносиса си, но той така се бе завихрил във вътрешността на дървото, че не успя да се източи достатъчно бързо. Ким се сви под платното, но така пренесе по-голямата част от тежестта към задната част и скифът се наклони назад. С писък, тя се стовари в скута на Аларон, а под тях номадите закрещяха в ужас, когато върхът на мачтата се удари в един от прозорците на втория стаж.
— По дяв…! Спри!
Ким се стовари с цялата си тежест върху него, а с челото си му нанесе зашеметяващ удар. Скифът се наклони отново, връщайки се в равновесие, но тогава тегленето откъм мачтата го залюля напред и рулят се разби право в прозореца на всекидневната, точно на мястото, където обикновено седеше майка му. Мачтата се отчупи, завлачила се по рамката на прозореца, а платната се разкъсаха от парченцата стъкло, изхвърчали навсякъде около тях. Аларон прегърна здраво Ким, опитвайки се да предпази и двама им от стъкла и дървесина, когато корпусът се плъзна в стаята, разбивайки маслената живопис с образа на лорд Грейсин Анборн по пътя си, и издълба дупка в стената, когато спря насред разтрошените мебели.
Гретчен отвори вратата до тях, изпищя и изчезна. Навън всички бяха притихнали. Аларон зарови лице в косите на Ким и се помоли всичко това да не е истина. Тя миришеше на карамфил и пачули, а тялото ѝ бе стегнато и топло. Може би все пак сънуваше?
— Пусни ме, Аларон, идиот такъв! — изсъска тя. Изтласка се назад и се олюля на крака. — Rukka mio!
Аларон вдигна глава и се огледа. Стаята беше същинско море от развалини. Счупената мачта все още висеше прикрепена към корпуса с въжета, а върхът ѝ стърчеше през разбития прозорец. Навсякъде имаше парчета счупено стъкло.
Ким се свлече на колене, а раменете ѝ се разтресоха. На Аларон му отне известно време, докато разбере, че тя се смееше неудържимо.
Но цялата ни работа… Идваше му по-скоро да заплаче, отколкото да се засмее, но когато най-сетне от гърлото му се отрони някакъв звук, прозвуча като нещо по средата. Той се изтърколи на свобода и легна задъхано насред разрухата.
След броени секунди множество деца се струпаха около прозореца, провиквайки се дружно:
— Ооо!
— Ким? — успя най-сетне да промълви той. — Мислиш ли, че баща ти все още ще иска да го купи?
Сделка, разбира се, нямаше, но се разделиха в добри отношения.
— Дъщеря ми отново ще помогне на сина ви — заяви Мерчелос на Ван. — Това изглежда много по-добро от цирка.
След всичко това, Аларон не се чувстваше чак толкова зле. Да, беше пълен провал, и да, римонците се бяха засмели гръмогласно… но накрая Ким сложи ръка на рамото му и го целуна по бузата.
— Следващия път ще го направим като хората — прошепна му тя на ухо. А това струваше повече от всичкото злато на света.
Аларон седеше сам в конюшнята на имението Анборн и наблюдаваше как вали дъждът. Беше началото на фебрю и Ван отново бе заминал нанякъде. Ким също бе тръгнала на път с роднините си, някъде към низините на север. Вятърът стенеше из стрехите както човек стене от болка, а дърветата се огъваха и клоните пращяха. Вече седмици не бе виждал друг човек освен Гретчен, но не му пречеше, тъй като се бе съсредоточил изцяло върху скифа. Бяха решили да го поправят тук, където не му се налагаше постоянно да внимава някой да не усети гносиса му. Работеше и по къщата, поправяше щетите, които скифът бе нанесъл и следите от разрушителното действие на зимата.
Зачете се доста и за пилотирането. Беше много по-сложно, отколкото си мислеше.
— Може би нямаше да се разбием, ако беше прочел всичко това предварително — отбеляза Ким преди да си тръгне.
— Не така се научаваме мъжете обаче — беше се опитал да обясни той.
Някак опустошителната му депресия вече се бе смъкнала като ненужен товар от плещите му, изхвърлен по време на буря. Активното движение и следването на ясна цел му бяха помогнали, но осъзна, че най-вече дължи промяната на компанията около себе си: хора, с които да споделя, да работи заедно, да се смее, да тъгува. Дори една приятелска чаша чай и медени кексчета, споделени с Гретчен, бяха достатъчни, за да преживява.
Използваше кехлибарения амулет пестеливо и предпазливо. Наблизо тренираха легионери, а хора и муниции се изливаха в столицата в подготовката за великия поход към Понтус. Той щеше да е едно от малкото млади момчета, останали в Норос, когато шестте легиона се отправеха на път, но се чувстваше странно удовлетворен от работата си по поправянето на скифа и леко подклаждаше дребния огън, изграден върху пепелта на живота му.