Един от тях, капитан, се зададе да го посрещне. Лицето му беше белязано и изглеждаше отегчен от целия свят.
— Разкарай се, дребно лайно такова! — сопна се той, а наоколо избухна общ смях.
— Но ние нямаме никаква храна — възпротиви се Казим, — а вашата е в изобилие.
Капитанът отхапа огромно парче месо и преглътна.
— Да, така е — съгласи се. — И няма и да имате. А сега се махай, mata chod, копеленце такова.
Казим не помръдна. На ръст беше колкото войника, а бе по-здрав от него. Той обаче имаше меч. Погледът му се плъзна към мъжете зад него. Всички те бяха въоръжени и щяха да заемат страната на войника, ако настанеше бой. Не е добра идея. Той се отдръпна леко, след това опита за последен път:
— Моля ви, сър, пиле… имам рупали.
Капитанът се изкикоти:
— Имам рупали — повтори той подигравателно. — Едно пиле ли? Добре, да кажем тогава сто рупала, става ли?
— Сто рупала! У дома мога да си купя десет пилета за толкова пари!
— Тогава си ходи вкъщи! — капитанът се обърна да си ходи.
— Добре, ще ви дам сто рупала.
Войникът се подсмихна злобно.
— Цената се качи. Вече е двеста рупала.
Казим го изгледа кръвнишки, а стомахът му изкъркори при мириса на печените пилета.
— Добре, двеста.
Капитанът свали едно от пилетата на шиш от огъня и го донесе.
— Първо парите — заяви той, размахвайки пилето, сякаш дразнеше някое животно пред себе си.
Казим се бореше вътрешно да запази самообладание. Подаде парите, всичките, които имаше, капитанът ги грабна и хвърли пилето на земята. Интуитивно Казим се хвърли да го хване, а Джай извика:
— Каз…!
Ботушът на капитана се разби в челюстта на Казим, а пред очите му засвяткаха звезди. Усети как полетя стремглаво назад в празното нищо.
Когато се съвзе, челюстта му пулсираше от болка, но изглежда не беше счупена. Отвори очи и се огледа замаяно. Джай клечеше над него. Сигурно бе лежал не повече от няколко секунди, тъй като капитанът все още стоеше, хилейки се над него. Казим го изгледа свирепо, запомняйки добре лицето му.
— Да вървим — подшушна му Джай, като държеше изцапаното пиле.
Препирнята бе събрала наблюдатели — парцаливи мъже, точещи лиги по пилето.
Казим мерна една скършена пръчка, подаваща се от разгорял се огън наблизо, дръпна я и се изправи олюлявайки се на крака.
— Стой зад мен — изсъска той на Джай и тръгна решително напред. Само да посмеят, ще изядат тази пръчка в лицето. Но никой не тръгна към тях, разбутаха се леко, да ги пропуснат покрай себе си и се загледаха гладно подире им. Разделиха пилето с Харун, но Казим си отдели най-голямото парче за себе си. Аз съм воинът тук, каза си наум. Трябва да съм силен.
През следващите шест дни единствената им храна беше малко хляб, изпросен от стопанските владения наблизо. Войниците винаги вадеха мечовете си, когато ги доближаваха. Някои от тях построиха Дом ал-Ахм от стари тухли, висок до кръста им, с разни съдове за кубета, а Харун и останалите ученици поведоха молитви пред него. Молеха се за победа над неверниците, но все повече преобладаваха тъкмо молитвите за храна.
Тогава започнаха да пристигат керваните. Поначало имаше само три коли, които трябваше да нахранят осем хиляди души, от които осемдесет процента не успяха да хапнат нищо през първия ден, но постепенно пристигаха все повече провизии и най-сетне всички можеха да почувстват поне малък прилив на сили. Докато зимното слънце ги изгаряше, дезертьорствата продължаваха едно след друго, започнаха и ожесточени разговори за нахлуване в лагера ни войниците, но всички знаеха добре, че това би било чисто самоубийство. Пред тях оставаха два избора: или да се молят и да преживяват някак, или да се върнат у дома.
Най-сетне, след поредната седмица отчаяна борба за храна, капитанът, който бе сритал Казим, дойде на кон в центъра на лагера им. Нямаше специални отходни места, а водата едва стигаше за пиене, така че никой не се къпеше. Мнозина бяха болни. Навсякъде смърдеше на урина и изпражнения.
Капитанът сбърчи нос и обобщи, че ще се отправят на север.
— Славата ни очаква! — изкрещя той с насмешка в очите, докато погледът му преминаваше по парцаливите походници.
— Това са изпитания за характера ни — обяви Харун, докато всички се изправяха нестабилно на крака. — Раят никога не е заслужен без страдание — беше болен вече повече от три дни. Очите му жълтееха.
Движението беше по-добре от стоенето на едно място. Войниците ограбваха стопанствата, покрай които преминаваха, принуждаваха земевладелците да готвят за преминаващите походници, отвличаха и изнасилваха по-младите момичета от техните земи. Всеки, който окажеше съпротива, беше пробождан на копие и захвърлен на улицата. Гневът на Казим, Джай и Харун нарастваше с всяка тяхна стъпка. Това е шихадът, крещяха си вътрешно, но убеждението в думите отслабваше всеки път, когато към тях се приближаваха войниците със злобен поглед в търсене на забавление. Хиляди пъти Казим се замисли да се върне обратно, но Рамита беше някъде напред и той не можеше да я остави.