Вместо това той насочи неприязънта си към войниците и най-вече към Джамил, онзи, който го бе ритнал и унижил. Всеки път, когато погледнеше Казим, той се подсмихваше злобно и се преструваше, че отхапва от бутче. Войниците от групата му го боготворяха, но за Казим той беше самото въплъщение на Шайтан.
Километър след километър пътят преминаваше неусетно в прах и безкрайно вървене. Споходи ги диария и често клечаха в редица до пътя и серяха вода. Поддържаше ги мрачният хумор на останалите походници — шегуваха се с кървящите си крака, бушуващите им се черва и гранясалата вода. Казим и приятелите му обаче стояха настрана от изнасилванията.
— Не сме някакви животни — заяви Харун. — Другите може и да са забравили кои са и за какво са тук, но ние не сме.
Докато вървяха, Харун заговаряше хората около тях, разпитваше за историите им. Изненадващо много от тях бяха омалисти, преминали към амтехианската вяра: хора без дом и семейство в търсене на приятелство или богатства, или просто храна.
Никой от тях не бе виждал рондиец през живота си или пък таеше лична омраза към тях, но всички бързаха да добавят, че „неверниците са откраднали Свещения град“ и затова трябва да умрат. Слушаха покорно набожните порицания на Харун за дълга, но продължаваха да крадат и изнасилват по пътя им на север без капка разкаяние. Бяха пощадени единствено големите градове със собствени гарнизони, макар че и покрай тях насилието не липсваше.
Навсякъде, където преминеха, Казим разпитваше дали не са видели да преминава един възрастен феранг с две жени от Лакх и в няколко от селата и градчетата хората си спомняха кервана им, прекосил околностите преди повече от месец. Някакъв възрастен мъж, който пушеше покрай един кладенец, дори му каза, че най-вероятно вече са преминали от другата страна на кешската пустиня. Старецът му предложи да си дръпне малко от ганджата му, докато наблюдаваше как отпочиващите си походници лежат наоколо като пострадали от война.
— Ще изоставаш все повече всеки ден, ако пътуваш с тези тук — отбеляза той.
— Ще победим рондийците за вас, добри човече — рязко отсече Казим.
— Успех, момче. Съмнявам се да им треперят гащите от тази мисъл.
Казим се загледа в проснатите си на земята спътници, търсейки начин да отвърне язвително, но се отказа. Този дърт нещастник сигурно е прав.
Колоната им продължаваше да се влачи напред в последвалите седмици, едва изминавайки повече от няколко километра на ден. Преминаха покрай най-северните градове Латаклар и Канкритипур, но се спряха покрай река Сабинати, изкъпаха се в мътните ѝ води и пиха до насита — след което дизентерията покоси много от тях. Крокодилите се погрижиха и за още няколко.
Казим, Джай и Харун се отърваха невредими, като успяха да се покачат във фургона с провизии, който следваше Джамил и хората му — едни от най-охранените войници, които бяха виждали, и съумяха да преживеят до края на огромната пустиня в доста по-добро състояние от повечето си спътници. Подслушваха как Джамил поучава хората си за пустинята: казваше им, че най-големият им враг няма да са разбойниците, а горещината, която ще нагрее така силно броните им, че да могат да си опържат яйца на тях. Вода нямаше да има, така че трябваше да си я носят.
Харун пресметна, че им остават още само хиляда манерки с вода, а над три хиляди души се подготвяха да пресекат пустинята: затова и тримата се подсигуриха: по тъмно Казим нападна един немощно изглеждащ спътник и открадна манерката му, Джай последва примера му, а Харун получи манерката на един от умиращите в замяна за молитвите си. Това ги постави в по-изгодна позиция от останалите, но храната щеше да стигне едва за една трета от тях, а войниците държаха оръжията заключени в своите фургони — казаха им, че ще им ги раздадат, когато стигнат Кеш. Хитри са, помисли си Казим, защото ако имахме оръжия сега, всичките до един щяха да са мъртви. На походниците не се полагаха и палатки, униформи или ботуши, само войниците разполагаха с тях.
Ще извадим късмет, ако въобще стигнем до Йебусалим, мислеше си мрачно Казим, загледан в пустинята, в гарваните, лешоядите и каните, кръжащи над главите им. Самите те прибягваха до печени гущери и малки змии, налагаше се вече да поемат на път, в противен случай щяха да свършат цялата си дажба, подготвена за прекосяването на пустинята — но все така не помръдваха, а причината бе напълно ясна: кичил се на камила, един ингаширски разузнавач ги наблюдаваше от високите скали на северозапад. Войниците се страхуваха да потеглят, докато разбойниците наблюдават зорко всяко тяхно движение.