— Не виждам да имаме голям избор — отбеляза Казим. — Ингаширците ще ни намерят, каквото и да направим. Какво ще им стане, ако поне ни раздадат копия?
— Ще пребъде божията воля — изрече категорично и напевно Харун, както винаги.
Набожността му започваше да ги дразни, но това важеше за всичко в сегашното им положение. Казим погледна Джай, който се бе умълчал доста през последните две седмици. И подозираше защо — приятелят му винаги бе успявал да им донесе вода… а и беше доста хубаво момче. Носеха се и слухове за някои от капитаните — но пък водата там се равняваше на живота… Не трябваше да е така.
Потеглиха на следващата вечер под прикритието на мрака и, разбира се, бе пълен провал. Без главни, които да осветяват пътя им, забравиха половината от мунициите си и нито една от частите в колоната им не си беше на мястото в редицата. По следата от животински и човешки изпражнения, която оставяха след себе си, можеше да ги открие и някой слепец, а какво оставаше за един ингаширски разузнавач.
— Може би след всичкото това наторяване, пустинята ще разцъфти — шегуваше се отегчено Харун.
До заранта дузина ингаширци наблюдаваха колоната им и се оттегляха надменно в тръс, щом войниците се опитаха да насочат конете си към тях. Хищни птици кръжаха в небето с безспирни крясъци. Пясъкът се промъкваше във всяка дреха, в устите, ноздрите, ушите и косата. На Казим му се струваше, че сере чакъл, толкова бе загрубял задникът му.
Походниците бързо започнаха да изнемогват. През първия ден отваряха място във фургоните за припадналите, но на следващия вече просто ги оставяха. Казим ненавиждаше начина, по който се отказваха, ненавиждаше и наблюдаващите ингаширци — високомерни и недостижими, но най-вече ненавиждаше войниците, на които въобще не им пукаше за тях. Надяваше се някой ингаширски стрелец да прониже Джамил и всичките му самодоволни хора, но номадското племе стоеше настрана, а след две седмици напълно изчезна от погледа им, което окуражи всички пътници. Когато угнетението от чувството, че те наблюдават, отмина, мъжете поеха по-бавно и спокойно, превъзнасяйки се какво са щели да направят, ако номадите се бяха приближили.
Харун издърпа Казим настрани:
— Ингаширците са все още там, дори и да не ги виждаме. Бъди нащрек, братко — каза той и тикна нещо твърдо и хладно в ръката на Казим — извит кинжал. — Даде ми го един войник. Не познавам някой по-достоен от теб, който да го получи, мой смели братко.
Казим издърпа Харун в бърза прегръдка.
— Благодаря ти, братко. Благодаря ти от сърце — очите му обаче затърсиха Джамил, а не ингаширците.
Ингаширското племе атакува след три дни, на седемнайсетия ден от прехода им, след поредната нощ под нощното небе и наедряващата луна, в момент, в който не можеха да поемат обратно, а следващият оазис беше далеч пред тях. Нападнаха на зазоряване, когато походниците щяха да издигнат лагера си за деня. Стражата им бе изморена и оклюмала, мъжете бяха изтощени, гладни и жадни. Ингаширците се зададоха откъм изгряващото слънце, за да са по-трудно забележими, а и за да блести то в очите на защитниците стрелци. Атаката им бе напълно съвършена, като извадена от някой учебник по военно дело.
Час преди нападението, Казим бе изостанал след третия фургон със запаси, заедно с цяла тълпа мъже, които искаха да си подсигурят храна. Физиономиите около него бяха помръкнали от предпазливост. Сухият вятър, издигнал се от север, запращаше в лицата им парещи пориви, пълни с пясък и всеки мъж уви шал около главата си, ограничавайки видимостта си. Когато източното небе се просветли и луната потъна на запад, войниците започнаха да им подвикват да спрат, а Казим си проби път към фургоните. Всички около него се бутаха, но никой не се блъсна в него, дори и онези, които се движеха на групи — всички се бояха от бързината и свирепостта му.
Младо момче от Канкритипур с малки светещи очи посочи към изгряващото слънце:
— Какво е това?
— Кое какво е? — отвърна с въпрос някой, а лъчите червена светлина пронизаха мрака и всички вдигнаха ръце към очите си.