— Мисля, че видях нещо да се движи там — продължи да настоява момчето. — Виждате ли?
Казим напрегна очи: ято птици бе изпълнило небето, огромен черен облак. Той премигна невярващо, когато птиците се извиха и спуснаха право към тях. Не са птици, а стрели!
— Пазете се! — извика някой, но всички бяха застинали на място с отворена уста в любопитно недоумение.
Казим се хвърли зад редица непомръдващи мъже.
Стрела прониза момчето от Канкритипур в гърдите, блесна през гърба му и го застопори към земята, а то се свлече, махайки безпомощно с ръце и ритайки с крака като захвърлена кукла. Останалите стрели от вълната покосиха по-голямата част от редиците им, пронизвайки мъжете в гърдите или корема, крайниците, очите и устите им. Трима пред Казим се свлякоха — един умря тихо, пронизан в сърцето, а другите двама пищяха, стиснали здраво някой от крайниците си. Настъпи мигновено затишие, след което още една вълна от стрели долетя и пустинната земя се разтресе от ритмичния тропот на копита. Колоната им се разпръсна, походниците се втурнаха на запад или затърсиха убежище. Казим изтича до най-близкия фургон, натъпка малки торбички с леща в кесията на колана си и издърпа манерката от ръцете на водача, който бе полегнал настрани на седлото, а от гърдите му стърчеше стрела. Два от конете бяха повалени.
Полетяха още стрели, а от изток избухна силен вик — ингаширците бяха готови за атака.
Казим пресметна, че докато сърцето му отбележи шейсет удара, номадите вече ще са го застигнали. Грабна малко осолено месо и приклекнал ниско, изтича обратно към мястото, където за последно бе видял Джай и Харун.
— Джай! — извика той, а тропотът на копита от изток ставаше все по-силен.
Войниците образуваха редица, насочена към нападателите. Поредната вълна от стрели се изсипа върху тях и те се разколебаха.
— Харун!
Някой, приклекнал зад един от фургоните, му махна: беше Джай. Казим се затича към него, разбутвайки настрани мъжете, втурнали се в обратната посока. Стрелите тук бяха случайни, тъй като разбойниците съсредоточаваха атаките си върху войниците. Земята вече гъмжеше от мъртви и ранени, а останалите походници волю-неволю се отправяха презглава на запад.
Казим скочи върху фургона, зад който Джай се криеше — водачът му го нямаше, но конете бяха здрави и се държаха на крака. Той грабна юздите и изкрещя към Джай и Харун:
— Качвайте се, братя!
Зловещият силен вой на ингаширците се усилваше. Казим плесна конете с камшик и фургонът се задвижи, тъкмо когато първите ингаширци, целите в бяло и върху бели коне, превалиха хребета и се спуснаха надолу по хълма, замахвайки със завитите си мечове и надигайки вик до Ахм. Оредяла колона от войници стоеше между тях и фургона на Казим. Той се надяваше да се справят с ингаширците също толкова добре, колкото се справяха с тормоза над собствените си хора.
— Всеки да напълни по една торба с храна за трима ни! — извика той през рамо. — Бъдете готови да скочите, ако ни се наложи!
Шибна конете да преминат в тръс и ги насочи на запад.
Някъде зад него се разнесе женски писък и Казим се обърна учудено. Харун повдигна едно одеяло и под него намериха младо момиче, свито на топка. Нямаше време за размишления. Казим пришпори конете, докато ингаширците летяха право към очакващите войници, но защитата им бе прекалено малобройна и нарядко разположена. Номадите се врязаха в тях като стрела през мек плат. Малкото оцелели се опитаха да сформират купчинки, насочили копията си навън. Номадските стрелци се прицелваха в тях от упор, но повечето продължаваха с конете си напред в търсене на по-лесна плячка. Неколцина съзряха движещия се фургон и се спуснаха към него.
Казим очакваше стрелите им да ги уцелят всеки момент и несъзнателно се приведе ниско напред. Конете напредваха бавно в меките пясъци, а колелата потъваха неудържимо. Дочу се отново крясъкът на момичето, този път последван от Джай и молитвите на Харун, когато се натресоха в някакъв бягащ на пътя човек и го прегазиха със звучно изхрущяване. Казим шибна по-силно конете и те започнаха да се изравняват с побягналите походници, когато общ вик на ужас се разнесе отпред и първо един, а после и други се обърнаха и се затичаха към тях, захвърляйки нищожните си товари.
— Обкръжени сме! — изрева някой.
— Идват и от запад — извика Харун в ухото на Казим. — Завий на юг! — след това се покачи отпред и хвана юздите. — Аз ще карам, Казим, ти трябва да се биеш!
Казим се търкулна отзад във фургона и в този момент някакъв непознат се опита да скочи при тях. Беше от походниците, но Казим го срита с ботуша си в лицето и той изчезна. Момичето се притискаше безмълвно към Джай, по лицето му се четеше ужас. Изведнъж погледът ѝ се спря над нещо зад Казим, който се извъртя, тъкмо когато един от ингаширските разбойници ги изравни, вдигнал меча си към Харун. Без да се замисли, Казим скочи напред и изби удара на острието с кинжала си. Иззвънтя стомана, ръката му се разтресе вкочанена и той едва не изпусна хвата си върху оръжието. Дребните очи на противника му се съсредоточиха върху него и по тялото му се разнесе лека тръпка — това беше истинската битка, на живот и смърт. Мечът замахна към него, но той се отдръпна и го пропусна покрай себе си и се хвърли колкото може по-напред, забивайки кинжала до дръжката в ръката на ездача. Последва стон от болка и извитият меч падна от увисналата ръка на разбойника на седалката във фургона. Казим хвана мъжа за ръкава и го дръпна и той се свлече с писък от коня си под колелата на фургона. Харун и Джай се хвърлиха настрани, за да не се преобърне колата, поизправяйки я, тъкмо когато зад тях се появи втори ездач.