Казим грабна падналия меч. Хвърли кинжала на Джай и скочи в края на фургона. Приземи се на коляно с меча напред, готов да поеме удар, а Харун зави на юг. Вторият ингаширец ги настигна и атакува. Казим парира два силни удара, след което замахна, но не уцели и едва не загуби равновесие. Последваха още удари в острието му, когато фургонът се разтресе и той загуби равновесие. За миг бе напълно безпомощен и тогава момичето ги изуми като захвърли една торба по номада, която почти го събори от седлото му. Джай нададе боен вик, когато войник на кон се зададе зад зашеметения разбойник и замахна към гърба му. Номадът изскимтя и се понесе към земята.
Войникът се понесе в тръс до фургона. Беше Джамил — капитанът ги обхвана с поглед и за тяхно изумление изкрещя:
— Казим Макани, стойте наблизо!
Тогава още един номад нападна, при което Джамил се извъртя и отби удара му. Капитанът се биеше умело, а от острието му отблясваха сини искри, когато металът иззвънтеше.
Младо лакхско момче се затича след тях и скочи върху стъпенката отзад на фургона.
— Помощ, помощ! — изрева то, издърпвайки се вътре, забавяйки скоростта им още повече, но в този миг един номад прониза момчето с копие в гърба — бликна кръв, а то се разпищя, изпадайки от фургона: поредното мъртво тяло върху пустинната земя. Номадът изликува дивашки и пришпори коня си, за да ги изравни, но запази разстояние. Със злобна усмивка, той извади лъка си.
— Харун! — изкрещя Казим, но преди разбойникът да успее да стреля, Джай замахна и с хвърляне, по-добро от всичките му представяния на каликити игрището у дома, запрати кинжала, забивайки го право в рамото му.
Мъжът изрева и се отдръпна. Нахлуха сред тълпа от техни спътници и пред тях се разстлаха открити пясъци. Застанаха на края на колоната им, а зад тях объркана върволица от невъоръжени мъже се разбяга напосоки, в пълен смут, обречени.
Казим плесна Харун по рамото:
— Да вървим! Тези тук са вече пътници!
Харун изплющя с камшика и отново набраха скорост — в този момент един ездач от тълпата се понесе в тръс към тях.
— Давай, Харун! По-бързо! — изкрещя Казим, вгледан в преследващия ги ездач.
Харун шибна конете нагоре по едно леко възвишение, след което навлязоха в долчина, а битката остана зад тях, далеч от погледа, макар че писъците на приклещените и ранените отекваха ясно. Ездачът изкачи възвишението и се спусна към тях. Беше Джамил. Казим се изплю и се подготви да се бие.
Бяха на поне двеста метра на юг от разярилата се битка, когато капитанът ги настигна. Дясната му ръка бе порязана и извитият му меч висеше отпуснато надолу. Погледът му падна върху момичето.
— Момичето е мое, пилешко момче — изрева той.
— Ела си я вземи тогава! — озъби му се Казим.
Войникът се приближи, трепвайки от болка, докато вдигаше меча си.
— Не бъди глупав, Казим Макани — изскърца той през зъби.
— Няма да ти я дадем, лайно такова!
Харун забави фургона:
— Престанете, спрете — тук всички сме братя! — изкрещя той. — Врагът остана там назад — той дръпна юздите и конете спряха на място. — Всички тук сме братя, моля ви, приберете оръжията си! — за първи път Казим виждаше приятеля си да плаче заради шихада.
Сведе поглед към момичето, което хлипаше, вкопчило се в Джай. Беше пълничка и нежна, напълно не на място тук.
— Каква ти е пък на теб? — озъби се той към Джамил.
— Моя е и точка. Пуснете я.
Казим не помръдваше, вдигнал меча си непоколебимо. Знаеше, че може да се справи с войника и копнееше да го направи.
— Разкарай се, Джамил. Не те искаме тук и не си ни нужен. Махай се, преди да са дошли ингаширците.
— Ако някой я докосне, всички ще умрете.