— Гледай си работата, грозно копеле такова.
Помисли си, че войникът ще ги нападне, но нищо не се случи. Бясно намръщен, Джамил извъртя коня си и се понесе в тръс на запад. Наблюдаваха го, докато не се изгуби от погледите им. Тогава предприеха бързи действия. Казим и Джай разпрегнаха конете и ги натовариха с провизии — храна, скъпоценна вода и одеяла, след това качиха момичето на един от тях и поведоха останалите. Поеха на югозапад, където сенките все още надвисваха над долината, а пясъкът бе по-твърд. Зад тях все още отекваха далечни писъци, докато ингаширците преследваха последните живи от колоната им. След няколко часа достигнаха каменист път, който щеше да покрие следите им, а малко след това попаднаха на ниска долина, където да се скрият за остатъка от деня, чудейки се какво точно на Урте им бе помогнало да оцелеят досега.
Никой не се появи близо до тях докато слънцето все още грееше и когато падна здрач те се раздвижиха. Прегърнал през рамо момичето, Джай не се откъсна от него през целия ден, а то не проговори, но успяваше да излее река от сълзи, ако той не беше наблизо да го утеши. Харун спря да се моли, да пита Ахм защо бе допуснал собствените му воини да бъдат унищожени. Постоянното му мънкане бавно побъркваше Казим, но той сдържаше яда си. Бяха изплашени до един, а кой друг можеше да ги отведе в безопасност, ако не Самият Ахм?
— Не сме ли ние твои деца, о, Велики? — стенеше горчиво Харун. — Ингаширците почитат ли те поне малко, колкото нас? — до свечеряване лицето му придоби студен израз. — Беше ни даден пример — каза той на Казим. — Даде ни се нагледен урок по падение. Трябва да си направим изводите.
Казим не бе чувал по-добър начин за омаловажаване на случилото се от този, но сега го занимаваха по-практични въпроси като: а сега накъде? На север към непознатото или на юг, макар че това означаваше да сложи край на мечтите си? Как можеха да избегнат ингаширците? Щяха ли да им стигнат водата и храната? Кога бе по-добре да пътуват — през нощта или през деня? А отговорът му на всеки от тези въпроси беше: „Не знам.“
Поне засега имаха храна — хапнаха от задигнатите от фургона студено изсушено месо и сух хляб, като ги прокараха с арак и вода от малките манерки. И най-хубавата гозба на Танува Анкшаран не можеше да се мери с този чудесен пир от заграбена храна.
— Какво ще правим сега? — Казим попита Харун след това.
Младият скриптуалист се люлееше напред-назад на хълбоци, притиснал колене към гърдите си:
— Не зная, братко. Разумът ми ми подсказва, че трябва да се върнем на юг и да потърсим възмездие за тези ужасни загуби — повече от три хиляди мъже — недохранени, обезсилени и невъоръжени, хвърлени в суровата пустиня, само за да ги унищожат номадите ли? Непоносимо е — къде бе защитата ни? Къде бяха водачите ни? Защо не ни дадоха оръжие и защо не ни обучиха да се бием в Лакх преди да заминем? Защо толкова много от нашите братя трябваше да умрат в нищета? — обезумял от яд, Харун ръгаше земята с ножа си, сякаш изливаше мъката и гнева си в пясъка. — Ингаширците ще наблюдават пътя обратно. Не разполагаме с достатъчно храна, за да се върнем. Чух снощи един от войниците да казва, че до следващия оазис остават шест дни на север. Може би можем да го открием? Знам само едно: Ахм пощади трима ни — погледът му се спря върху момичето. — Може би дори четирима ни сред всички онези хора. Ако някога сте се съмнявали в него, захвърлете съмненията си сега. Ахм е с нас и ще ни поведе.
Казим погледна Джай, който бе обвил непохватно ръка около нежното лакхско момиче с големи влажни очи, родено не за пустини и опасност. Беше се вкопчило в него, сякаш Джай бе нейният личен месия.
— Искам да се върна вкъщи — простена нещастно Джай.
Казим пое дълбоко дъх:
— И аз искам, братко. Но тръгнах да спася Рамита от онзи демон феранг. Ако Ахм е с мен, няма да се проваля.
Из каменистата долчина се разнесе ироничен кикот и Казим скочи на крака, въртейки се напосоки като замахваше с новата си сабя.
От сенките в покрайнините на долината един камък се раздвижи и прие формата на Джамил.
— За какъв демон говориш, Казим Макани? — мечът му бе прибран в ножницата и той се движеше свободно, без следа от раните му от сутринта.
Как е дошъл тук? От кога? Казим насочи острието си към него:
— Стой настрана от нас!
— Тихо, момче, искаш ингаширците и теб ли да разкъсат? — Джамил се приближи, разперил ръце. — Виж, идвам с мир. Тук съм, за да ви помогна.
Казим пристъпи към него.
— Лъжец! Тук си, за да ни откраднеш водата и да отведеш това момиче. То дори не може да говори от уплах, лайнар такъв!
Джамил застина на място.