— Грешно ме обвиняваш, момче, нищо не съм направил на момичето. Намерих я така през втория ден в пустинята. Някакви глупаци я бяха задигнали по пътя и я малтретираха. Оттогава я закрилям. И не съм дошъл да крада. Може и да не ми повярваш, но те търсех. Кой мислиш даваше на Джай вода по време на похода? Кой предупреждаваше най-злобните походници да те оставят на мира? Наблюдавам те още преди да се запознаем.
— Срита ме в главата!
Джамил сви рамене:
— Заповядаха ми да те наблюдавам, без да се издавам. Но всъщност не ме е грижа вярваш ли ми, или не. Ако искаш да оцелееш, ще тръгнеш с мен — след това погледна Джай. — А ако приятелят ти злоупотреби с момичето, ще го изкормя.
— Джай не би наранил никое момиче — изстреля Казим и махна отпращащо с ръка. — Не си ни притрябвал.
Джамил се изсмя сухо:
— Така ли било? Нямате никаква представа накъде да тръгнете или дори как да яздите конете си. Бих казал, че отчаяно ви трябвам. Хайде, може би и набожното ти приятелче ще ни прочете проповед как Ахм ме е изпратил, за да ви напътствам. Не би и могъл да изпрати по-добър от мен — живял съм сред ингаширците и познавам пустинята. Мога да ви прекарам през нея и да ви отведа в Йебусалим.
— Но защо си се загрижил за нас?
Той сви рамене:
— Такива са ми заповедите. А и заради баща ти.
Казим зяпна в недоумение:
— Моя баща?
— Да, Казим, син на Раз Макани. Благодетелят ми ми заръча да те потърся по време на похода, като тръгнете от Баранаси — той сложи ръка на дръжката на меча си. — Знам защо си тръгнал, знам дори и името на „демона“, който е откраднал момичето ти.
Казим потръпна от страх и вълнение. Кой е този Джамил?
— Трябва да спася Рамита! — изрева той.
— Точно така. И аз мога да ти помогна — ако ми позволиш.
Казим погледна Джай:
— Вярно ли е, че ти е давал вода?
Джай кимна засрамено:
— Каза ми да не ти казвам.
Казим се обърна отново към Джамил:
— Как можем да ти вярваме?
Джамил сви рамене, издърпа меча си и го запрати в пясъка вдясно от Казим. Направи същото и с кинжала си.
— Така добре ли е? Задръж ги, докато си готов да ми се довериш.
— Не си ги очаквай обратно скоро — Казим въздъхна. — Каза, че знаеш името на рондиеца, който отведе Рамита?
— Да знам го, но ще ти го кажа, когато стигнем Йебусалим.
Казим се наежи:
— Кажи ми го сега!
— Когато сме в Йебусалим — Джамил повтори непреклонно, — и не по-рано от тогава. Не подлежи на обсъждане. Това е последната ми дума по въпроса — той стоеше в очакване, лицето му бе лишено от емоция.
Казим изсумтя безпомощно и погледна Харун, който поклати предупредително глава.
— Добре — въздъхна той. — Можеш да ни поведеш засега.
Джамил се поклони подигравателно. Всички се вгледаха в него, очаквайки да определи посоката. Накрая Харун го попита:
— Е, капитане, накъде да вървим?
Джамил се усмихна леко:
— Все още никъде. Трябва доста да понаучите преди да можете да тръгнете из тази пустиня.
Джамил ги задържа в долчината два дни, докато прецени, че са готови и че ингаширците са си отишли. През деня ги учеше как да слагат оглавници на конете и как да ги яздят из долината, като винаги заглушаваше тропота на копитата им. Беше строг относно детайлите — лошо поставено одеяло върху коня или зле заглушено копито. Джай и Харун бяха напълно ужасени от него, но Казим изпитваше по-скоро смущение, отколкото страх. Искаше да разбере името на похитителя на Рамита и това го изяждаше отвътре.
Момичето предимно спеше и се плашеше от всеки, който я доближи без Джай. Единствено той можеше да я придума да яде или да пие, а през нощта тя се сгушваше в него, с което го смущаваше и засрамваше.
— Как можа да се случи подобно нещо? — Харун попита Джамил с разочарование на втората вечер. — Цял живот съм слушал за великите шихади: огромни армии от мъже, обединени от обичта си към Бога, потеглили в едно, за да пречистят земята от неверниците. Но това, което видяхме, беше ужасяващо. Колко ли ни се смеят рондийците!
Джамил не можеше да му предложи думи на утеха.
— Обвини моголите от Лакх, ако искаш, или пък Салим, султана на Кеш. Или пък фанатиците, които дори и един бардак не могат да организират — той се изплю. — Съборът се обяви за шихад, но Салим отказва на моголите да придвижат армиите си към Кеш — разбира се, по време на Втория поход моголите опустошиха Южен Кеш, така че не можеш да го виниш за това. Кеш и Лакх са водели много повече войни помежду си, отколкото срещу белокожите, и омразата се корени дълбоко. Аз самият посякох повече лакхси, отколкото рондийци през последните два похода.
Казим се замисли на колко ли години беше този човек, със сигурност поне на четиридесет, щом се е бил и в двата похода, и все пак изглеждаше по-млад.