Джамил продължи:
— Армиите на Салим са затворили основните пътища и моголите недоволстват, но проповедниците от храмовете на Ахм в Лакх искаха да се направят на важни, затова се обявиха „на оръжие“, въпреки че откликнаха само хора като вас — необучени, зле екипирани, без заделени провизии или запаси от храна. И понеже не можете да преминете през източните пустини, защото хората на Салим са завардили най-добрите пътища, някой глупак е решил, че походниците ще преминат през западните пустини, точно под носа на ингаширците!
— Страшен умник! На никого не се даде оръжие, защото може да се разбунтува. Всяка колона се разделя на по няколко хиляди, за да могат да се осигурят провизиите, но пък така са достатъчно малобройни, че да могат ингаширците да ги затрият един по един. Знаете ли, че сте третата колона, тръгнала на път, за тази зима? Доколкото знам, никой не е пристигал. А ингаширците се хилят като чакали.
Заровил глава между коленете си, Харун вдигна поглед нагоре:
— Правиш го да звучи толкова безнадеждно.
— То е безнадеждно — отбеляза Джамил. — Докато моголецът Тарик не спре да се муси и се споразумее със Салим, нищо не може да се направи. Мъжете пристигат, местните региони не могат да ги издържат, и в крайна сметка са запратени в пустинята, да се оправят както могат. А и Тарик е на четиринайсет, така че не можем да очакваме някое зряло решение от него в близкото бъдеще — той се наведе напред. — В интерес на истината, Лакх се управлява от везир Ханук, а той не е от тези, които ще се разтревожат за някакви си бедни лакхски амтехиани, изчезнали сред пясъците. Все пак той самият е омалист и иска Лакх да се изчисти от амтехианите — той разпери ръце. — Така че виждате, мои млади приятели, че ако искаме да оцелеем, разчитаме единствено на себе си — той обърна поглед към Харун. — Не губи вяра, млади скриптуалисте. Ахм пази най-вече тези, които се пазят сами. Ще успеем, ако правите каквото ви кажа.
Казим бе свел поглед към краката си. Разказът на войника описваше напълно различен свят от този, който си бе представял — свят на властници с възвишени цели и благородни намерения, но пък съвпадаше напълно със света, с който се бе сблъскал по време на похода — гнусен, жалък и безмилостен, безсмислен.
— Кой си ти, Джамил? Откъде знаеш всички тези неща?
— Аз съм просто един амтехианин, пилешко момче. Живял съм по много места, по волята на меча и на разума си. Моголската армия беше приятно място и то не за първи път. Важното е да знаете, че господарите ми ви мислят доброто — той вдигна поглед към звездите. — Наспете се добре. Ще станем преди изгрев и ще яздим цял ден.
— Ще пътуваме през деня? — попита Казим учудено.
— Точно така. Всъщност най-безопасното време за пътуване е през деня, когато ингаширците спят.
Станаха призори. Великолепно и далечно, слънцето обагряше източното небе в червено и златисто. Нямаше вятър или облаци, въздухът беше сух, но чист. Придържаха се към ниските места, и Джамил се отделяше от време на време, за да проучи терена напред, но от номадите нямаше и следа, дори и по превърналата се в сцена на клането местност, където стотици чакали и лешояди се биеха за разпръснатите по земята тела. Когато наближи пладне, те слязоха от конете и тръгнаха редом с тях, заглушили копитата им. Не видяха нито един ингаширец този ден, нито на следващия, а в следобеда на третия свалиха меките заглушители от копитата на конете и се понесоха в тръс. Безмълвното момиче уви ръце около гърдите на Джай и се притисна към гърба му, но освен лек писък в първия миг, когато се понесоха в тръс, от гърлото ѝ не се откъсна друг звук.
Казим започна да вижда виеща се диря от движението на змии или паяжини, опънати между големите скали — все следи на живот в пустинята, които не бе забелязвал, докато вървеше с хилядите си спътници в шихада. Малки птички ги следваха, пърхайки около тях, докато ловят мухи. А мухи имаше доста.
Молеха се по пет пъти на ден. Джамил се присъедини, а Харун цитираше по памет проповеди, с които да ги направлява. Момичето гледаше притихнало, очите ѝ следяха Джай където и да отидеше. Един ден, когато се подготвяха за обедна дрямка, Джамил подшушна нещо в ухото на Джай и след това двамата направиха на момичето малка кръвна палатка, окичена с червени панделки. То обаче не искаше да се отдели от Джай и склони да влезе в нея чак, когато той постели одеялото си близо до входа ѝ, където можеше да го вижда. Джай мислеше да се ожени за някоя от безмозъчните клюкарки, които се навъртаха често на пазара в Аруна Нагар, а сега се грижеше за това безпомощно момиче сякаш му бе по-голям брат. Явно и твоят живот няма да се подреди както си искал, братко, мислеше си Казим. На закуска сложи ръка върху рамото му: