Казим завърза здраво отвора.
Палатката се тресеше от вятъра, от който се процеждаше заплашителен вой. Казим бе притиснат към Харун. Младият скриптуалист го погледна и измъкна една манерка. Отпи една глътки и я тикна под носа на Казим, а сладкият аромат на арак изпълни ноздрите му.
— Няма да е чак толкова зле тук вътре, братко — извика Харун и опря гръб в стената на речното корито. — Един ден Ахм ще ме е усъвършенствал така, че няма да имам нужда от подобни земни наслади. Но за щастие този ден все още е далеч във времето.
Казим се настани до него и прие една глътка. Горчивата течност се стече парливо по гърлото му. Джамил беше казал, че бурята може да продължи с дни. Воят на вятъра беше толкова силен, че не се чуваха, ако говорят, и докато палатките удържаха на поривите му, единственото, което им оставаше, бе да се молят или спят. Или да пият.
— Харун, правилно ли постъпих, когато ни нападнаха? — попита Казим малко по-късно, когато свистенето отвън утихна за кратко.
Харун премигна недоумяващо:
— Та ти ни спаси, Казим. Беше невероятен.
— Не се чувствам като такъв. Да, убих един от разбойниците, издърпах го под колелата на фургона, но също така убих и един от нашите и изхвърлих друг събрат, за да не ни забавя. Така погубих един враг и двама приятели — всъщност досега в шихада съм убил трима амтехиани, а ако броим и мъжете, чиято храна откраднах, сигурно ще станат много повече. Дали Ахм някога ще ми прости?
— Братко, ти си добър човек — отвърна Харун. — А няма как да си възвърнеш жената, ако си мъртъв. Ахм те обича, Казим Макани, това го знам със сигурност. Но нека се помолим, за да ти е мир и на душата.
И така те се помолиха, и мир наистина дойде, но както винаги, съзнанието на Казим не можеше да се задържи задълго върху възвишените неща. Той беше жив, а много други бяха умрели. Трябва да продължиш напред, каза си той. Не задълбавай в такива мисли. Той се излегна в очакване да премине бурята и му се прииска да може да се смени с Джай сега, да има и той до себе си нежно женско тяло, в което да се притисне. Малък късметлия!
Макар че може би Кайта нямаше такива намерения и за Джай беше още по-тежко, затворен с момиче, което не му се дава, знаейки, че Джамил ще го изкорми, ако си позволи да я насили — не че Джай някога би насилил което и да е момиче. Така че вероятно сега приятелят му си лежеше с надървен член и се чудеше какво да го прави. Казим се ухили при тази мисъл.
Навън воят стана оглушителен. Пясъкът шибаше по палатките им и ги разтърсваше, но някак засега те се държаха. Когато им се налагаше да пикаят или серат, използваха ъгъла от към подветрената страна и хвърляха пръст отгоре. Джамил бе оставил малка дупка, така че миризмата не успя да стане непоносима. Въпреки че беше пладне, мътно кафявият мрак създаваше усещане за здрач. Нямаше какво да правят, затова си разделиха арака, докато не свърши и най-сетне, замаяни и отегчени, усетиха умората и заспаха.
Неизвестно колко по-късно, Казим се разбуди от тесен лъч светлина, процеждащ се през малката дупка, оставена, за да влиза въздух. Отвън се чуваше проницателният писък на кани и тихото цвилене на конете. Въздухът в палатката бе кисел, а Харун мърмореше нещо насън. Той погледна спиритуалиста — брадата му бе по-буйна откакто го бе видял за първи път, падаше на къдрици до ключиците му. Белите му одежди бяха оръфани и с жълти петна под мишниците. Почувства се странно, като се замисли, че се бяха срещнали едва преди няколко месеца. Усещаше, че го познава от цяла вечност.
Казим потри собствената си силно набола брада. Зачуди се дали Рамита ще го хареса така, или ще го тормози да се обръсне. Представи си лицето ѝ, замисли се къде ли се намира тя сега. Дали все още мислеше за него, както той за нея, или вече бе заченала, бе потънала в собствените си грижи?
Казим се отърси от тези тъжни мисли и разгледа отвора на палатката. Усети, че отпред пясъкът се бе натрупал почти до половината ѝ, затова развърза горната страна и изпълзя над насипа. Краката го боляха от дългото пребиване на тясно, а когато ги изправи, беше направо мъчително. Навън, слънцето бе заслепяващо, но вятърът беше стихнал. Пясъкът се бе натрупал на купчини навсякъде, а в далечния си край пресъхналото корито се бе напълнило почти до ръба, но тъй като Джамил ги настани на завет, те се бяха отървали много по-леко. Сега той оседлаваше един от конете. Усмихна се с искрена топлина и поздрави:
— Сал’Ахм!
Казим се огледа. Слънцето стоеше ниско от лявата им страна, накъдето трябваше да е изток, ако в момента бе сутрин.
— Всичко наред ли е?
— Да. Събуди останалите, трябва да ядем — той му посочи малък огън, на който от тенекиена кутия се вдигаше пара и стомахът на Казим изръмжа от глад.