Задвижен от мисълта за храна, Казим събуди Харун и закрачи тежко към все още затворената палатка на Джай. Надникна през дупката за отдушник. Очите на Джай бяха затворени. Момичето лежеше на гърдите му, а косите ѝ се спускаха по голото ѝ рамо. И тя спеше. Казим подуши миризмата на пот и телесни течности и си каза наум: Приятелят ми е един гаден късметлия, след което се провикна:
— Джай, ставайте!
Момчето отвори очи и надникна през дупката:
— Буден съм — прошепна той с усмивка на озадачено доволство.
— Тогава си вдигай задника да свършиш малко работа! — отвърна Казим. — Освен ако не си толкова отпаднал от чукане, че не можеш да ходиш?
— Идвам след пет минути — обобщи Джай, прокарвайки пръсти през косите на Кайта. Тя се размърда и измърмори нещо гърлено. — Или може би десет.
Пътят им се виеше на север, а луната постепенно намаляваше и чезнеше от нощното небе. Изминаваха седмици, а дните бяха все едни и същи. Макар запасите им да намаляваха, Джамил установи стриктно разпределение и така не успяха да свършат напълно. Капитанът вече не вървеше напред да проучва терена, според него вече нямаше нужда от това. Земята вече бе камениста, а пясъкът по-едър и малки бодливи храстчета никнеха, закътани между скалите. Дебели черно-сини мухи бръмчаха непрестанно около тях, но стояха далеч от Джамил. Това не бе единственото необичайно нещо, което Казим бе забелязал в него — понякога от палатката му се процеждаше бледа синя светлина, а понякога се дочуваше как води сам едностранни разговори. Но бе спазил обещанието си да ги поведе безопасно и вече се отнасяше много по-почтително с тях. Когато все още наричаше Казим „пилешко момче“, го правеше, за да го дразни.
Досега Казим не бе усещал подобна близост към някого. Заедно те бяха оцелели през клането и пясъчната буря, бяха прекосили пустинята. Молеха се и ядяха заедно и, въпреки че само Джай можеше да оправя Кайта, никой не се оплакваше. Момичето вече им готвеше, а фигурата му ставаше все по-стройна, превръщаше се в жена. Разбира се, коремът ѝ като нищо щеше да се издуе, ако Джай не беше внимателен. Казим го предупреди, докато водеха конете към един кален поток, който Джамил им бе посочил.
— Тя кърви по тъмна луна — обясни му Джай. — Така че бяхме внимателни миналата седмица. Скоро отново ще трябва да ѝ направим кръвна палатка. Джамил каза, че сме само на няколко дни път от Гужати, най-южното селище на Кеш — той хвърли поглед назад. — По някакъв начин пустинята ще ми липсва.
— И на мен. Има нещо в нея… но бих се радвал на една баня.
Съзнанието му се зарея напред към Йебусалим, към Рамита, затворена на някое място като птичка в клетка, която той щеше да освободи. Идваме, любов моя.
Два дни по-късно, когато залязващото слънце хвърляше дълги сенки към смрачаващия се изток, те превалиха един хълм, зад който попаднаха на около трийсетина къщурки от кал и тухли, скупчени около един кладенец. Бяха прекалено изморени, за да се насладят на този миг на щастие — бяха тръгнали на път преди три месеца, а от новата година вече бяха изминали два. Но най-сетне, те бяха стигнали в Кеш.
18.
Лейди Мийрос
Ордо Коструо
Някои от онези, които Кориний дарил с безсмъртие, не притежавали жарта и огъня у себе си, за да участват в свалянето на Римонската империя. Антонин Мийрос повел тези неблагодарници и заедно те се скитали много години преди да се установят в Понтус около 700 г. Приели името „Ордо Коструо“ (от римонската дума за „строител“) и сред множеството си други инженерни успехи в ранните 800 години построили моста Левиатан. Седалище на Ордо Коструо има както в Понтус, така и в Йебусалим. Твърдят, че ценят знанието повече от вярата и често се поставят над Бога в своята ерес от големи и малки размери. Поради тези причини те са презрени от всички, освен от алчните и лакоми търговски принцове.
Анали на Палас
Лесно се познават враговете, които пристигат с оръжие в ръка и сипят богохулства. Но най-лоши са враговете, дето идват с подаръци и милостиви дела. Зложелателят в тях не излиза наяве, не и преди вече да е прекалено късно.
Рамита и Хурия се разхождаха из градините на двореца на Мийрос в Йебусалим, мечтаейки си за крила, с които да полетят над стените му. Когато имаше толкова много да се види отвъд тях, те се чувстваха като в затвор в пределите им. Централният двор беше с площ около шейсет крачки. Натрошеният мрамор под краката им блестеше на слънчевата светлина, а изваяните от мрамор релефи на сградите искряха толкова силно, че момичетата покриваха лицата си с газени шалове-забрадки. Небето беше ясно, във въздуха се носеше ароматът на цветните лехи. Миризмите на града някак никога не достигаха до това място. Водата шумолеше мелодично в шадраванчето със статуи на рибки, изригващи от камък, оформен като пяна — само за минута се хабеше повече вода, отколкото семейството на Рамита би използвало за цял ден. Тя си мислеше, че водата е питейна, докато един слуга не отбеляза снизходително: