След закуска, Олаф заведе Рамита в покоите на Юстина. Рамита изчака нетърпеливо, докато Олаф се разправяше нещо с прислужницата на Юстина. Искаше ѝ се Хурия да бе с нея, но на приятелката ѝ бе позволено да излезе с неколцина от прислугата на амтехианско поклонение в града. Хурия не можеше да си намери място от вълнение, че ще види Йебусалим. Рамита помоли Олаф да даде на Хурия някакви пари, за да отиде на пазар, а той съвсем небрежно ѝ подаде толкова монети, че дори очите на Хурия щяха да изскочат при вида им.
Най-сетне се появи един слуга и поведе Рамита към личния двор на Юстина. Близо до един малък шадраван две жени седяха със свити крака на традиционни кешски кожени столчета, ниски и без облегалки. Из хладния въздух се носеше аромат на тамян. Жените бяха облечени със сини пелерини. Погледнаха Рамита студено, щом се появи. Юстина ѝ махна да седне до тях и продължи да си говори с другата жена.
Така Рамита поне можеше за пръв път да огледа отблизо дъщерята на Мийрос. Лицето ѝ бе издължено и слабо, бледо, като от порцелан. Плътните ѝ устни бяха ярко червени. Имаше зряло изражение, но кожата ѝ бе чиста и гладка. Мийрос твърдеше, че дъщеря му е на повече от сто години, но Рамита не можеше да прецени доколко бе вярно. Все пак тя беше маг, кой знае какво можеше да се очаква? По сияйните ѝ черни коси нямаше и следа от побеляване. Бижутата ѝ бяха обикновени, но до едно златни. Ярко червен като устните ѝ рубин висеше на златна верижка около врата ѝ, туптящ като сърце — беше амулет, вид магически скъпоценен камък на маговете. Юстина притежаваше опасна красота, сякаш бе изваяна от нещо, а не родена като човек.
Другата жена изглеждаше далеч по-малко заплашително. Златисти къдрици обрамчваха нежното ѝ, изпъстрено с лунички лице. И тя носеше пулсиращ камък на шията си — огромен сапфир. Усмихна се приветливо:
— Здравей — каза тя бавно на рондийски. — Ти сигурно си Рамита — гласът ѝ бе топъл и предизвикателен. — Аз съм Алиса Дюлейн. Добре дошла в Йебусалим — говореше ѝ сякаш привикваше някоя котка, за да я погали.
Рамита сведе глава и облиза сухите си устни.
— Здравейте.
— Значи все пак можела да говори — отбеляза язвително Юстина.
Рамита схвана същината на забележката ѝ и отвърна:
— Малко рондийски мога говоря. А вие лакхски говорите? — попита тя и вирна леко брадичка.
Алиса се засмя:
— Много добра забележка, Юстина. Ти говориш ли нейния език?
Юстина Мийрос сбърчи нос.
— Не, както и ти, Алиса. Очевидно баща ми очаква да я подготвим да се изправи пред лешоядите на следващия прием на Ордо Коструо. Колко нелепо.
— Какво е нелепо? — попита Рамита, опитвайки се да прикрие неприязънта си.
Юстина я погледа надменно.
— Не-ле-по. Означава смешно. Знаеш ли смешен?
— Не съм смешна — отвърна Рамита раздразнено.
Юстина въздъхна:
— Не съм ти казвала, че си. В името на Кор, Алиса, какво ще я правя?
Красивата жена се засмя кротко.
— Ами, защо не ми я оставиш за малко? По-добра съм от теб в тези неща — тя се усмихна на Рамита, която изведнъж се изплаши от тази привидно добра жена и смисъла зад думите ѝ.
Юстина пресуши малката си чашка и се изправи:
— Да, погрижи се, Алиса. Аз нямам никакво търпение — тя се наведе, целуна Алиса по бузите и след това изчезна към покоите си.
Помислила си, че също е свободна да си върви, Рамита се изправи на крака.
— Не, не, седни — каза Алиса и потупа столчето, от което Юстина току-що бе станала. — Ела, седни при мен.
Тя наля зелен чай първо на Рамита, а после и на себе си, наведе се и обхвана лицето ѝ с нежните си ръце, които ухаеха на розова вода.
— Няма да те нараня. Ще съм много внимателна, обещавам.
Рамита я погледна объркано, а златистокафявите очи на жената маг се впиха в нейните така, както куката на въдица се забива в някоя рибка. Думите ѝ не ѝ говореха нищо, но се носеха като приспивна песен. Рамита се почувства странно, попаднала в състояние между съня и осезаемостта. Дребните неща ѝ се сториха огромни, но сама не можеше да прецени дали в малкия двор имаше някого другиго. Като балончета, издигащи се в шадраван, Алиса извлече на повърхността на съзнанието ѝ отзвуци от уроците на Мийрос и постепенно започна като в поток да добавя нови, напявайки ги в главата ѝ. Рамита усети как потъват бавно в нея и започна да ги подрежда в спретнат вид, като училищни скамейки от думи, плаващи в океана на мислите. Оформиха се връзки между тях с цвят, цифри и действие… Очите ѝ се затвориха с почти осезаемо хлопване…