Ароматни ръце обгърнаха лицето ѝ и леко го разтресоха, а тя замига изплашено.
— Всичко е наред, Рамита — каза Алиса, усмихвайки се със задоволство. — Мина добре, макар че беше доста трудно, докато те накарам да ме допуснеш.
Рамита забеляза учудено, че по челото на рондийската жена лъщи пот. Не бяха ли поседели така само няколко минути?
Тогава я осени мисълта: Алиса ѝ говореше на рондийски и тя я разбираше! Тя се сепна и плесна устата си с ръка. За секунди я обзе обезпокояващо чувство на загуба, но бързо осъзна, че думите на лакхски все още стояха в главата ѝ, готови да бъдат използвани, когато тя пожелае.
— Ти на мен научи рондийски? — попита тя с висок глас.
Алиса се изхихика:
— Ти ме научи на рондийски? — поправи я тя. — Да, малко, но ще трябва да продължим така до края на месеца, за да можеш да започнеш да разбираш езика безпогрешно. Засега единствено ти заложих малко по-сложна граматика и някакви думи — тя посочи към малкия парцел небе над тях. Слънцето преваляше далеч на запад. Зашеметяваща вълна от умора изпълни Рамита, а Алиса обясни:
— Чака ни още много работа, Рамита Анкшаран-Мийрос. Още много, много работа.
— Защо не съпруг прави това? — прошепна Рамита.
— А, ами предполагам, че Антонин не би си позволил, особено, когато ще пътува. Свързването на съзнанията може да бъде всепоглъщащо и ако те нападнат, ще си общо взето безсилен. А сигурно си е помислил и че ще се уплашиш, аз все пак съм доста по-малко страшна от него. Откакто се върнахте, той е много зает. Но на мен ми е приятно — жената джадугара се изправи нестабилно на крака. — Ще ти трябват седмици, за да говориш свободно, но се надявам, че когато дойде време за приема, ще можеш да си разговаряш спокойно с останалите магове — тя прегърна бързо изненаданата Рамита. — Съзнанието ти е красиво, мила, здраво и добро.
Рамита се изчерви от този необичаен комплимент. Измънка нещо и тръгна да се изправя, но Алиса я върна нежно на столчето ѝ.
— Почакай малко, ще ти се завие свят, ако се раздвижиш толкова бързо — каза тя и я остави с дружелюбно помахване с пръсти.
Рамита беше изтощена, но звукът от шадравана я успокояваше. Замисли се дали Хурия вече се е прибрала и тръгна отново да става, но този път Юстина се появи с чайник, от който се вдигаше пара и отсече строго:
— Сядай долу, момиче.
Сипа ѝ някакъв ароматен чай и тикна порцелановата чаша в ръцете ѝ.
— Пийни малко от това, преди да правиш каквото и да било друго — тя седна срещу нея, наполовина скрита в сенките и вдигна качулката си. Изглеждаше като изваяна от мрамор. — Подобна работа е много по-изтощителна, отколкото си представяш.
Рамита отпи една глътка. Чаят беше сладък и силен, точно както го обичаше.
— Благодаря ти — каза тя, а след това дяволито подметна, — дъще.
— Не ме наричай така — сопна се Юстина. — Не съм ти никаква дъщеря, селска езичница такава.
— Баранаси найн село! — изрепчи се тя. — И лакхсите найн езичници! Ти си! — как можеше тази жена да обижда родния ѝ град и народа ѝ?
— Найн ли? Да не искаш да кажеш „не е“? — попита намръщено Юстина. — Я си намери някой речник!
— Какво е „речник“?
— Книга с думи. Алиса май не е свършила много добра работа, а? Или може би ти не си толкова добър ученик — тя се приведе напред. — Не ми дреме коя си и откъде идваш. Не съм съгласна с това, което изкуфелият ми баща ти е причинил и ако имах думата, щях да те върна обратно в дома ти. Ако трябваше едно последно доказателство, че се е побъркал напълно, то сватбата му с една селянка от Лакх е предостатъчна.
— Аз найн селянка, даждугара. Баща ми е търговец на Аруна Нагар.
— Въобще не ми пука дали селският ти баща има едно или две нощни гърнета в повече — изръмжа Юстина. — Сега си в Йебусалим, на прага на войната и ако не заченеш бързо, не струваш абсолютно нищо, без значение колко е платил баща ми на родителите ти, за да може да си легне с теб. Съветът ми към теб е да си затвориш нахалния плювалник и да се разкрачиш като добра малка курвичка и евентуално, може и да оцелееш след всичко.
На Рамита ѝ кипна и тя вдигна юмрук, мислейки си „Ще ти покажа аз!“, но изведнъж цялото ѝ тяло се вцепени, а червеният рубин на Юстина заблестя наситено като кръв.
Студените ѝ очи се спряха на Рамита:
— Никога, ама никога не вдигай ръка срещу маг — изсъска Юстина Мийрос. — Никога, освен ако не притежаваш силата да го убиеш — тя се изправи и закрачи около Рамита, чието тяло стоеше все така сковано на място. — Трябва да се научиш да контролираш нрава си, тъмнокожо момиче, или още първият човек, който те предизвика по някакъв начин, ще си има добро основание да ти размаже физиономията.