Той сподави силния си вик и цялото му тяло се разтресе в нея, откъсвайки стон от гърлото ѝ и почти отприщвайки онова блажено чувство… почти. Тя изви гръб, разочарована, но ликуваща и отправи молитва към Сивраман и Парваси да благословят тази нощ с дете.
Ръката му, вече топла, погали бузата ѝ.
— Благодаря ти, съпруго.
— Благодарете на боговете, съпруже — прошепна тя благочестиво.
— Единственото божествено нещо тук си ти — отвърна той и я целуна по челото.
Подържа я в обятията си известно време преди да я загърне в един шал и да я остави да се прибере в стаята си. Загледана в луната, Рамита се молеше да зачене, докато не заспа. През цялата следваща седмица той се отнасяше с нежност, а желанието го обзе още два пъти и той я пое в скута си и я остави да се понесе върху него, докато не свърши в нея, но когато пълнолунието отмина, тя отново прокървя.
Очите му не я осъдиха, когато му съобщи, в тях се четеше единствено смирено разочарование и заръката да опитат отново следващия месец.
— И съпруго, ако и когато ти е приятно, винаги си добре дошла при мен в покоите ми.
Някак той вече имаше повече сили, сякаш това, което споделиха в онази нощ, бе запалило искрата на живота у него. Вършеше делата си с повече живина, а вечер в гласа му се усещаше определена борбеност, от каквато преди нямаше и помен. Но тази негова покана, дружелюбна и нежно поднесена, я караше да се чувства виновна: да, компанията на съпруга ѝ ѝ беше приятна, а съчетаванията им — е, почти вече ѝ доставяха удоволствие. Но със сигурност всичко това бе просто бледа сянка на това, което трябваше да бъде животът ѝ, нали? В сънищата ѝ Казим идваше за нея, отвеждаше я на бял кон и препускаха ли препускаха, завинаги…
Както повечето резиденции на Ордо Коструо, така и Домът Мийрос се разполагаше в западната част на Йебусалим. Огромното население на града, наброяващо шест милиона, преди да се спусне мостът Левиатан, бе намаляло сигурно до половината след като започнаха Походите преди около двайсет години. Дхасите имаха по-бледа кожа и меки черти от кешите, а езикът им и традиционното облекло предшестваше кешското, или поне така твърдяха те. Преклоняваха се пред по-умерена форма на амтехианството, наречено джа’артианство, основаващо се на ученията на последователите на Пророка, с по-смекчени и свободни тълкувания на амтехианските канони. Специално място в града бе отредено за амтехианския и джа’артианския свят, не само защото Амтех се бе родил тук, но и защото тук почиваше Бекира, неговата първа и основна жена. В нейна чест огромният Дом ал-Ахм бе наречен Бекира Машийд.
Не повече от шейсет хиляди рондийци обитаваха града, заселили се в околностите на емирския палат. Половината от тях бяха част от цивилната поддръжка на шестте легиона, разположени в района — четири от тях на възвишенията Готан на изток и другите два в самия град. Всеки легион бе в пълен състав от пет хиляди войници и една дузина бойни магове.
Мийрос разведе Рамита с карета из града, отправяйки се на запад към хълма, на който се извисяваше Домус Коструо, дворецът на Строителите. Той щеше да е председател на приема.
Домус Коструо беше постройка с форма на кръст, изваян от черен гранит със златни нишки. Централната зала се разполагаше под масивно кубе от позлата, а във вътрешността ѝ се простираше огромна картина, разказваща историята на построяването на моста Левиатан.
Залата за приеми се разполагаше в западното крило, за да улавя последните лъчи на слънцето. Мраморният под оставаше хладен дори и през най-горещите летни дни. Арканум стражата или легионът, нает в Понтус да охранява Ордо Коструо, изпълваше околностите на двореца.
Рамита надникна към съпруга си с крайчеца на окото. Последните дни бе прекарала затворена в кръвната си стая, в компанията единствено на Алиса и внимателните ѝ, някак неусетно изморителни уроци по рондийски.
— Изглеждате изморен, съпруже — каза тя на рондийски, доволна от напредъка си.
Магията на рондийците имаше и своите добри страни. Мийрос се прозя.