Бяха обсъдили въпроса за поклона при поздрав, трудноизпълним, когато си облечен в сари, затова той ѝ каза въобще да не се покланя.
— Това е рондийски поздрав, съпруго, а дрехите ти очевидно подчертават, че не си рондийка. Остани изправена, така че всички да те видят хубаво. Дай им да разберат, че си чужденка по тези земи. Предизвикай ги да ти се поклонят — помни, ти си моя съпруга и никой не би си позволил да те обиди, защото така би обидил и мен.
„Лорд и лейди Мийрос“ още звънтеше във въздуха, а те спряха, за да може да ги види добре събралото се множество. Мийрос носеше обикновена кремава мантия, а Рамита до него беше като изящна кукла, блестяща по-силно от всяка друга жена в залата. След това той я поведе из тълпата и лица и имена бързо започнаха да се размиват — двойки съпрузи магове, необвързани магове, както мъже, така и жени, немагове, омъжени за магове. Всеки от тях всяваше уважение, впечатляваше с необичайна нотка на гордост, а Рамита си каза: Моят съпруг е най-могъщият човек тук.
Предложиха им чаши с някакво искрящо, очевидно висококачествено вино, но Рамита си взе само от плодовия шербет, както подобава на една добра лакхска съпруга. Изглежда тя единствена не пиеше алкохол тук, спомни си, че баща ѝ ѝ беше казвал, че всички рондийци са пияници.
Това, което я изненада най-много обаче, бе, че почти половината магове бяха от видимо смесен антиопски произход, най-вероятно предимно от Хеб — тъмни коси на фона на бледо мургава кожа, но и някои доста впечатляващи съчетания. Една пищна жена, представила се като Одеса д’Арк, имаше тъмна маслинена кожа и почти руси коси и изглеждаше сякаш възмутена от сарито на Рамита, но го поглъщаше жадно с очи, като че ли планираше роклята си за следващия прием.
— Току-що модните залози се повишиха — прошепна ѝ Мийрос, докато я отминаваха.
До този момент и веднъж не се бяха обърнали към Рамита и тя не бе промълвила и дума. Усети известен прилив на самоувереност, когато пристигна Юстина. Носеше сребърна брошка с формата на змия, увита около жезъл — символа на Ордена на маговете-лечители, който бе основала. Рамита забеляза, че по-голямата част от жените имаха същите. Юстина бе хванала под ръка мъж, чиито дрехи почти засенчваха сарито на Рамита.
Остави го за момент, за да поздрави Мийрос.
— Татко — каза тя и се поклони грациозно.
Мийрос хвърли съмнителен поглед към мъжа с нея.
— Точно него ли, дъще? — попита я той с тих глас.
— О, татко, не ставай досаден. Емир Рашид просто пристигна в каретата след мен и ми предложи да влезем заедно. Бъди мил, татко, все пак сме на прием.
Емирът, който можеше да засрами и паун с искрящото си великолепие, се приплъзна към тях. Юстина му помаха небрежно, сякаш да му покаже нещо, изложено на витрина.
— Рашид, това е новата съпруга на баща ми, Рамита.
Рамита вдигна поглед към мъжа и дъхът ѝ секна.
Костюмът му с цвят на опал, изпъстрен с всевъзможни перли, сред които дори и истински, втъкани в най-фината материя, която искреше като бляскавата кожа на змия; съвършеното му, горделиво и красиво лице, обрамчено от сплетените му коси и елегантна козя брадичка — всички тези неща се допълваха от спокойната му самоувереност и изяществото на танцьор и воин. Очите му — най-проницателните изумруди, искряха под изписаните му вежди. Но преди всичко в естествената му здрава фигура и в сляпата вяра в силата на собствения му чар, Рамита видя отново Казим и за секунда той наистина се превърна в него, пристъпващ из залите на този съвършен дворец. Едва не изрече името му.
Преглътна мъчително, когато студената му ръка улови нейната и устните му докоснаха нежно кожата ѝ.
— Намасте, лейди Мийрос. Слуховете за вас бледнеят пред красотата ви — каза той на лакхски, гласът му бе плътен, а изговорът — съвършен. — Аз съм емир Рашид Мубарак ал-Халли’кут, на вашите услуги.
— О, намаскар — отвърна тя замаяно. — Чудесно е да чуя отново родния си език, емире.
— За мен е удоволствие да го говоря, лейди Мийрос — той се поизправи и напери.
Колко дълбоко е влюбен в себе си, отбеляза наум Рамита.
Дрезгавият глас на Мийрос прозвуча в пълен разрив с богатия тембър на емира.
— Емир Рашид, не знаех, че сте били в Лакх.
— О, аз отивам навсякъде, милорд, рано или късно — той погледна отново Рамита. — Приятна вечер, Антонин, лейди — след това се извърна и понесе да поздрави лейди Одеса с изящен поклон. Рамита се насили да откъсне очите си от него.