— Добрата съпруга трябва да стои до съпруга си, когато е обезпокоен и да облекчи с ласки съзнанието му — отбеляза тя, цитирайки Светото омалистко писание.
Той се усмихна леко:
— Страхувам се, че няма да съм приятна компания, съпруго. Толкова съм изморен — той я целуна нежно за лека нощ и се отдалечи, тътрейки крака.
Тази нощ сънищата ѝ бяха неспокойни — образите на Казим и Рашид се сливаха, объркваха я, повеждаха я в кръгове без изход, докато Алиса наблюдаваше и се смееше безмилостно. Рамита се събуждаше много пъти, а всеки път, щом отвореше очи, ѝ се искаше да не е сама.
С приема завърши и първият месец от годината, януюн. След това отминаха и фебрю и мартроа, а Рамита все така не зачеваше. Отказа се от уроците си по рондийски и накара Хурия да изгони Алиса, когато тя дойде да ги посети веднъж. Все още се страхуваше да сподели съмненията си относно нея със съпруга си, тъй като Алиса очевидно бе много близка приятелка с Юстина. Изведнъж Рамита се почувства застрашена. Чувстваше се самотна, въпреки все по-осезаемата топлота в отношенията със съпруга си и доброто приятелство на Хурия. Когато тръгнаха на север, тя се бе страхувала от всякакви реални и въображаеми заплахи, но никога не се беше замисляла, че ще се моли за избавление от самотата: никой не я посещаваше, а дори Хурия и слугите имаха повече свобода от нея.
Една утрин в края на мартроа обаче балончето на обгърналите я сигурност и самота се пръсна, когато Хурия влетя в стаята ѝ и се хвърли, проплаквайки в ръцете ѝ.
— Мита, Мита! Няма да повярваш, но аз го видях — край сук пазара! И говорих с него!
— С кого си говорила, Хурия? — попита Рамита, разтърсвайки сестра си.
— Джай! Видях Джай, тук в Йебусалим!
— Джай? Моят брат, Джай ли?
— Да, глупаче, твоят брат Джай, тук е, в Йебусалим.
— Тук?!
— Да, тук! — оживеното лице на Хурия бе на броени сантиметри от нейното. — Толкова е хубаво! И Казим също е тук!
Целият свят се срина.
19.
Подадена ръка
Кеш
Кешите наричат земите си „люлка на цивилизацията“, в която всяка нечистота бива изкоренена. По тях животът наистина изглежда древен. Равнините са осеяни със стари гробници, пещерите са изрисувани с първобитни рисунки. Тук се заражда и амтехианската вяра, когато откровението спохожда Пророка Елук-Ахмед. Въпреки че голяма част от земята е неплодородна, хората се тълпят около всяко поточе или река и живеят един връз друг като мравки. Смята се, че жителите на Кеш са два пъти повече отколкото на цял Юрос.
Казим мислеше, че ще тръгнат на северозапад през Гужати, но вместо това Джамил продаде конете им и ги поведе с бавна крачка на изток, през лабиринт от ниски порутени хълмове, из които виеха чакали, а на слънце се препичаха змии. Огромният сърп на новата луна покриваше една-трета от небето през нощта и в ранна утрин. Джамил очевидно познаваше всяко малко езерце и то по най-неочакваните места, но мисълта кой сред тях всъщност бе капитанът тормозеше Казим все повече и повече — вече не можеше да се отрече, че бяха изцяло в ръцете на Джамил. Харун изглежда нямаше възражения да постави живота си в ръцете му, но Казим и Джай запазиха бдителните си погледи.
На третия ден, когато залезът все още бе далеч на хоризонта, от гърлото на Джамил се процеди доволен глас, а той посочи към забележителен каменен стълб — масивна колона с големината на къща, напречно на която се простираше още една също толкова голяма.
— Ха! Пристигнахме! — съобщи той и ги поведе към стелещия се под стълбовете пясък. За тяхно учудване в масивните колони личаха дълбоки прорези и форми, а в камъка се врязваше и порта. Джамил премина през нея, а те се вгледаха в открилата се огромна стая между камъните. След малко той се появи с малка кратуна в ръце. Разви капачката ѝ, отпи голяма глътка и въздъхна:
— Най-сетне, фени! — изрече той и подаде кратунката на Казим. — Седнете и си починете, стигнахме целта си.
Казим пое кратуната и отпи — Chod! По дяволите, колко силно е това фени! След това погледна заканително към останалите.
— Целта ни ли? Това тук? Исках да отида в Йебусалим, а не някъде насред пустинята на Кеш. Не това бе целта ми — виж, ако е вашата, вие си останете тук. Аз обаче продължавам.
Джамил се подсмихна вбесяващо, а Казим едва се удържа да не размаже доволната му физиономия.
— Какво въобще правим тук?! — извика той. — Защо не вървим на север? Кой, по дяволите, си ти?