— Кой съм аз ли? Аз съм онзи, който ви измъкна задниците от ингаширците и който ви дундурка през цялото време през пустинята до тук, ето това съм аз — той се облегна на камъните. — Аз съм човекът, който може да ви отведе в Йебусалим по-бързо от всеки друг и това е всичко, което ви стига да знаете засега за мен.
Джай го дръпна за рамото, Харун задържа ръката му и двамата издърпаха Казим назад. Заедно с Кайта тримата се свиха на завет в една скала. След малко Казим изръмжа:
— Какво ще правим, братя?
Харун го потупа по рамото:
— Вярвай му, приятелю. Той направи всичко, което бе обещал досега: така че щом казва, че ще ни заведе в Йебусалим, значи ще го направи. Не ни лъже, повярвай ми.
Казим се извърна разярено към скриптуалиста:
— И откъде си толкова сигурен?
— Той е нашият предводител, изпратен ни от Самия Ахм — отвърна категорично Харун.
Казим извъртя очи с досада и се обърна към Джай, който на свой ред поклати глава и се вгледа в Кайта.
— Нямаме голям избор, Каз. Нека просто останем нащрек и видим какво ще стане. Няма какво да губим, нали? Може би в крайна сметка казва истината.
Бавно Казим отпусна юмруците си.
— Писна ми да ме водят за носа.
Харун отново го потупа по рамото:
— Вярвай, приятелю. Вярвай в Ахм и в Джамил.
Кеши капитанът извади истински оръжия от каменната стая и цял следобед тренира с Джай и Казим, изтощавайки ги до издъхване. С всеки удар Казим си представяше лицето на Джамил или на съпруга на Рамита, който и да бе той.
Привечер, след като хапнаха, Казим се подкрепи с фени и докато останалите се приготвяха да спят, той отиде да седне при Джамил. Джай и Кайта не се виждаха от някаква скала, но все още можеха да ги чуят. Казим се помъчи да запази благоприличен тон, когато попита:
— Джамил, откъде познаваш баща ми? Не изглеждаш на възрастта му.
Воинът чистеше шлема си с пясък и при въпроса на Казим изсумтя:
— Да, Раз Макани бе по-възрастен от мен, но го познавах. Може да се каже и че сме далечни роднини по някакъв начин.
— По някакъв начин? Какво имаш предвид?
— Това, което казах — той сви рамене равнодушно. — Далечни братовчеди сме — той се изтегна назад. — Аз те харесвам, момче. Смел си и умееш да мислиш бързо в битка — в противен случай нямаше да оцелеете при атаката на ингаширците. Ще ви заведа в Йебусалим, и там ще те запозная с хора, които ще ти помогнат да си върнеш жената.
— Тогава защо сме тук? Защо не вървим на северозапад?
Джамил сви ръце зад тила си и легна назад.
— Утре ще разбереш — а преди да попиташ защо съм така потаен, ще ти кажа отново: ще разбереш утре. Така че спри с упорството и вземи се наспи, момко.
Джамил ги разбуди още преди изгрев:
— Стойте близо до мен — нареди той. — И без глупости.
— Не съм правил глупости насън, защо ме събуди тогава? — измърмори Джай и прегърна Кайта.
Казим и Харун замигаха на парцали и се огледаха. От изток се развиделяваше едва доловимо, на запад сърпът на Луна все още грееше на небето, а звездите проблясваха в море от блещукаща светлина.
Джамил вдигна ръка и посочи към небето на северозапад.
— Погледнете натам.
Гласът му беше тих и изпълнен с очакване, когато в този миг в нощното небе покрай звездите прелетя някакъв тъмен силует и започна да се снишава.
Първоначално Казим помисли, че е някаква птица, но формата му беше странна, а и бе прекалено голямо.
— Това да не е…? — той погледна Джамил и отстъпи плахо назад. — Да не е въздушен кораб?
Джамил се ухили самодоволно.
— Казват му „скиф“, момче.
Той се наведе, вдигна една главня, запали я и я поднесе над главите им.
— Но не е ли рондийски?
— Не. Този е от нашите.
— От нашите ли? Но…
— Не казвай на никого — смигна му Джамил саркастично. — Тайна е.
Казим седеше с отворена уста, мъчейки се да си събере думите:
— Но амтехианството ни учи, че маговете са зло! Съюзници на самия Шайтан, техните сили са дело на дявола! Не можеш просто да заявиш „от нашите е“: рондийската магия е зла, а маговете са изчадия на Шайтан, но ние, амтехианите, сме неопетнени. Това е всеизвестна истина — той вдигна поглед към Харун. — Ти знаеше ли за това?
Харун кимна несигурно:
— Джамил ми каза преди няколко дни. Имай вяра, Казим — щом Ахм е счел за редно врагът да притежава магия, не би ли я дал Той и на воините на правия път? — той се пресегна към Казим, който избута грубо ръката му.
— Не ме докосвай. Ти не си ми никакъв приятел — никога не си бил. Същият си като Джамил: някой ти плаща и се опитваш да ме накараш да свърша това, което си решил ти. Никога не си бил мой приятел — той се изправи и започна да се отдалечава от тях.