Дочу стъпки зад себе си, които изведнъж спряха, придружени от някакъв приглушен разговор. Противно на волята му, погледът му бе привлечен от наближаващия въздушен скиф. Някакъв рондиец отмъкна любовта на живота ми. Тръгнах на север, за да си я върна. И изведнъж някакви хора решават да ми помогнат. Какво ли означава това? Пълна лудост.
Но пък изглежда това е единственият начин да стигна до Йебусалим. Дали въобще ще ме оставят да тръгна сам?
Той се върна при Джамил. Скифът вече беше по-близо, снишавайки се към отвореното пространство върху песъчливата земя.
— На кого ще бъда длъжен, ако приема помощта ти? — попита той.
— На никого.
— Как така никого, няма ли дълг на честта? Няма ли споразумения от вида „Задължен съм ти до живот“?
Джамил поклати глава, лицето му неразгадаемо в предутринните сенки.
— Няма никакви задължения.
— Не ти вярвам. За кого работиш?
— Ела в Йебусалим и ще разбереш.
— Значи все пак работиш за някого!
Джамил започна да губи търпение:
— Разбира се, че работя за някого — всеки работи за някого, без значение дали го осъзнава. Но аз съм на твоя страна, Казим Макани. Искам това, което искаш и ти.
— А ако не дойда с вас?
— Тогава те очаква дълъг път — Джамил почти се извърна настрани. — И истинската любов може и да не успее да преодолее всичко. Би било жалко. Но това си е твоят избор.
Казим затвори очи и изстена:
— Моят избор, друг път! Копеле такова — той се обърна към Джай, загърбвайки Харун в опит да потисне порива си да го удари: вече не му пукаше, че е скриптуалист. — Джай, ти какво мислиш?
Джай увеси нос и измърмори:
— Уморен съм, Каз, Кайта също. Нека отидем с тях и ще решим, когато стигнем там, а?
Казим вдигна ръце примирено:
— Добре, добре, ще отидем.
Той събра накуп багажа си, метна го на рамо, втъкна новия си извит меч в пояса си и се поклони на Джамил:
— Печелиш.
— Всички печелим — отвърна той с равен тон.
Скифът кацна, а на борда му се суетеше един мъж — теглеше въжетата, за да смъкне платната, докато удържаше румпела изправен между бедрата си. Корабът беше по-голям, отколкото им се стори в далечината и въпреки това беше отчайващо малък. В легендите рондийските въздушни кораби бяха огромни: замъци, носещи се в небето. Този тук беше дълъг не повече от двадесет метра и изглежда бе нескопосано изсечен от издълбан дънер.
Мъжът бе увил главата си с шал и носеше дълга мантия. Когато корпусът на кораба изстърга върху пясъка, той скочи на земята и закрачи към тях, като се провикна:
— Слава на Ахм, Джамил, слава на Ахм!
Той прегърна силно капитана и го целуна по бузите за поздрав.
— Славим името Му, Мулмар — Джамил отвърна топло на прегръдката на непознатия и го чукна по рамото. — Надявам се, не са те видели, приятелю?
— Не, не, рондийците са се закотвили в долината Хеб. Няма да ни забележат, дори и да организираме цяла флотилия във въздуха посред бял ден… не че бихме били толкова непредпазливи де.
— Да, не бихме. Мулмар, запознай се със спътниците ми — Харун, Джай, Кайта… а онзи намусеният там е Казим Макани. Ще му мине, щом се приспособи към действителността на този свят — Джамил тупна Мулмар по гърба. — Ще дойде с нас, ако можеш да го убедиш, че не си продал душата си на Шайтан в замяна на силата да управляваш въздушния си кораб.
Мулмар повдигна вежди:
— А, това ли било. Забрави всичко, което са ти казвали, младежо. Гносисът — както се нарича тази сила, няма нищо общо с дяволи или Шайтан. Това са само приказки на свещениците. Всъщност е…
Джамил вдигна ръка, за да го прекъсне:
— Това им е достатъчно засега, Мулмар. Докъде можем да стигнем през деня, без врагът да ни забележи?
— В тази част на Сагхостабад няма рондийски патрули, уверявам ви.
— Много добре, да тръгваме тогава — той погледна към спътниците си и ги прикани към скифа. — Хвърляйте в мрежите всякакъв багаж, който искате да си вземете, и ако ви се пикае или сере, ходете сега, преди да излетим — той плесна с ръце. — Искам да тръгнем до десет минути.
Целият ми свят се променя, просто ей така…
Казим седеше на носа, колкото може по-далеч от двамата кеши воини. Джай и Кайта се бяха сгушили до него — момичето хленчеше, завило се през главата с одеяло. Харун седеше до мачтата. Джай и Кайта повърнаха зад борда секунди, след като потеглиха, докато стомахът на Казим остана, както винаги, по-силен от този на лакхския му брат. На Харун сякаш въобще не му се отрази. Въпреки това, да гледаш как земята се отдалечава, докато корабът се издига във въздуха и Джамил усилено тегли въжетата, за да опъне единственото платно, си беше страшничко преживяване.