Летя с кораб, задвижван от изкуството на Шайтан; или пък не, както казват те. Какво въобще да си мисля?
Понесоха се мъчително през едва-едва движещия се въздух и тогава Мулмар изрече нещо с тих глас, при което от нищото внезапно се появи силен порив на вятъра, който изпълни платната. Носът се наклони за миг, но се изправи и в момента, в който започнаха да набират скорост, Казим осъзна, че през цялото време е сдържал дъха си. Издиша. В първите няколко минути бе сигурен, че ще се понесат към земята и ще умрат, но за миг всичко се промени — е, не и в пейзажа около тях, макар че гледката бе поразителна. Съзнанието му обаче се изпълни с чувство за пълна свобода: в съвършено несъответствие с усещането му, че е манипулиран от Джамил или от онзи, за когото и да работеше той. Изведнъж това не бе вече от значение — той се приближаваше към любимата си и имаше възможността да изпита това. Без значение дали силите на Ахм или на Шайтан задвижваха този кораб, Казим не можеше да отрече, че летенето с него бе възхитително.
От високо пред погледа му се разкриваха различните форми на пейзажа — детайли, които убягваха на окото от нивото на земята. Слънцето изгря и разля ярките си лъчи по хоризонта, разкривайки далечни планини, стелещи се на югозапад. Къщите от селцата изглеждаха малки като играчки под него, а стадата — като рояк пчели. Видя пустинен рис да се прозява на скалите под тях. Ястреби прелитаха покрай тях и кряскаха с възнегодувание. Километрите се стелеха под тях, а Казим следеше неуморно постоянно изменящите се гледки.
Нищо чудно, че смятаме рондийците за високомерни: няма как да не се мислят за богове, щом пътуват по такъв начин.
Спираха по два пъти на ден, за да облекчат пълните си мехури и черва, да починат и да хапнат — винаги сред пустошта, и летяха на безопасно разстояние от малкото градове, през които преминаваше пътят им. Мулмар познаваше добре земите и безпогрешно ги водеше при различни езерца при всяка почивка. Когато спираха за през нощта, за да може той да спи, Казим успяваше да зърне разбуленото му лице. Приличаше обезпокоително много на Джамил и това смути още повече Казим. Той отново се замисляше дали да не си тръгне, но когато се събудеше на сутринта, не можеше да устои на обаянието от летенето.
Пътуваха така в продължение на седмица, като изминаваха над триста и двадесет километра на ден. Мулмар разгъна една карта и показа на Казим какво означават различните линии по кожената ѝ повърхност, а той продължи да се взира в нея с часове и след вечеря, да я наизустява, да си представя разните места по нея от описанията на Мулмар и Джамил. Не искаше да говори с никого от двамата, но след известно време се почувства глупаво и реши да се промъкне до огъня при тях. Полезни са ми, убеждаваше се той, но това не означава, че съм им простил. Не бе простил и на Харун, въпреки че беше доста по-трудно да таиш гняв към един скриптуалист. Може би греша за него, помисли си той, може би наистина ми е приятел. Но Казим не отстъпваше лесно.
През първата седмица пътуваха на запад, след което завиха на северозапад към Дхаса. Тънкият лунен сърп наедряваше и засенчваше звездите, а когато равнините под тях ставаха все по-гъсто населени, започнаха да пътуват само през нощта. За Казим беше все така приятно да се носи под звездното небе и месечината, да наблюдава бледите светлинки на огньовете под тях и начина, по който нощното небе се отразяваше във водите на реки и езерца. Един ден се реши да помоли Мулмар да го научи как да направлява руля и да опъва платната. Още първия път той успя да улови вятъра и корабът им започна да се плъзга по въздуха като орел, а Казим бе преизпълнен с изгарящо вълнение.
С Мулмар се разговаряше приятно, но той все още отказваше да разкрие на Казим как амтехианските воини се бяха сдобили с дяволската магия на рондийците.
— Друг ще трябва да ти обясни, момче, не аз.
Можеше дори да се хареса на Казим, стига да не си приличаше толкова много с Джамил.
За жалост в крайна сметка се наложи одисеята им по въздуха да приключи.
— Наближаваме територии, над които най-вероятно патрулират рондийски кораби — съобщи Мулмар. — Така че тук трябва да се разделим, млади ми приятели.
Приземиха се в едно поле малко след полунощ. Мулмар прегърна Джамил и подаде мазолестата си ръка на Казим. Той се вгледа в нея, но я пое, а лицето на Мулмар се разтегли в усмивка.
— Моят кормчия — подсмихна се той, след което го погледна сериозно. — Ахм да те пази, Казим Макани. Да направлява острието ти към истината.