— Мислиш, че това би ме изплашило.
— Не те ли плаши? Антонин Мийрос е най-могъщият маг в цяла Ахмедхаса.
Казим си спомни историята на Испал и Раз, която бе чувал толкова много пъти: за летящи магове и огнени бури, за това как Мийрос бе предал Хеб, след всичко, което бе сторил за тях. Въобще беше ли възможно да си върне Рамита от такъв човек?
— Защо ми помагаш? — измърмори той.
— Защото твоят враг е и наш враг, Казим. Ти дойде, за да спасиш момичето си и ние се възхищаваме на смелостта ти. Ние сме зад теб. Ще ти помогнем. Ако приемеш помощта ни.
Казим го погледна хладно:
— Отново това „ние“. Кои са това „ние“, Джамил?
— Ние сме амтехианите — истинските амтехиани, не просто обикновени последователи на вярата, а избрано братство, посветило се на избавянето на тези земи от белокожите. Сдобихме се с рондийски гносис, макар и все още да не мога да ти разкрия как. Нашият глас се чува и от султана на Кеш. Ние движим Инквизицията, ние сме силата, която напътства шихада. И искаме да ти помогнем да спасиш момичето си — той му подаде ръка. — Само ние можем да помогнем в битката ти. Ще приемеш ли помощта ни?
Имам ли друг избор? Не познавам никого тук, не знам къде е тя и как да стигна до нея. Загубен съм без помощта им. А този, който държи моята Рамита, е самият Антонин Мийрос…
Бавно, сякаш неохотно, Казим пое подадената му ръка.
Подпрял гръб в стената на арената, Казим седеше задъхан на мръсната земя и отпиваше големи глътки от стомна с вода. Дрехите му бяха прашни, по лицето му се стичаше пот.
Затъпен ятаган лежеше на земята до него. На десет метра от него, сгърчил се и притиснал ръка към раната на лицето си, лежеше едър младок от Хеб, с когото се биеха. Заслужаваше си го, дребен, безполезен всезнайко.
Джамил седеше върху стената и приемаше монетите на другите воини, насядали около него. Ухилен, той размаха пълната си кесия към Казим — това бе третата му битка за деня и трета победа и то след като бе прекарал цялата сутрин в тренировки. Джамил му повтаряше, че е добър. Казим копнееше да се изправи и срещу кеши капитана, просто за да провери силите си.
Харун бе отишъл някъде с останалите скриптуалисти, а Джай, разбира се, беше с Кайта — двамата вече бяха като женени. Казим желаеше единствено щастието на Джай, но наистина вярваше, че приятелят му трябва да забрави за момичето: в крайна сметка със сигурност нямаше да може да я отведе с него на юг, когато всичко свърши. Испал Анкшаран щеше да побеснее, ако най-големият му син пристигнеше у дома с някаква бездомна никаквица.
Арената се намираше далеч от териториите, населявани от рондийци. Джамил казваше, че белокожите, които навлизат в южните региони на града, обикновено свършват с нож в гърба, освен ако не разполагат със злато или опиум — тогава можеха и да оцелеят, стига да обещаят, че отново ще се върнат тук.
Някакъв новодошъл скочи долу на арената. Беше чист, с копринени панталони и курта, бродирани по врата и шевовете. Вдигна затъпеното оръжие на изгубилото момче и прецени тежестта му с ръка. Косите му, дълги до раменете, бяха добре напомадени, брадата му — поддържана, а зелените му очи — проницателни. Ботушите му бяха кожени и определено скъпи: сигурно беше син на някой благородник. По външния му вид можеше да се разбере, че е от Хеб, но тенът му бе по-блед от обичайното. Сигурно никога не излизаше незащитен от слънчевата светлина, за да запази красивата си кожа. Беше обаче мускулест, жилав и добре сложен. Казим беше виждал много като него в Баранаси. Лакхските благороднически семейства ги отглеждаха в стотици — напудрени красиви момченца, умели с оръжието и в поезията, с морални устои като на змия.
Новодошлият сведе поглед към Казим:
— Биеш се добре за лакхсиец — гласът му бе противно мелодичен.
Казим се изправи. Не бе кой знае колко изморен, трите битки, които спечели днес, бяха лесни.
— Не съм лакхсиец. Идвам от Кеш. А и досега противниците ми бяха от Хеб, а всеки знае какви безгръбначни гъзолизци са те — той повдигна затъпеното си оръжие. — А и ти очевидно си типичен пример за тази порода.
Младият благородник се усмихна сдържано.
— Убивал съм хора за по-малко от една монета, момче — той срита гърчещото се момче от Хеб в краката. — Ставай, червей такъв — вдигна го да се изправи, сякаш искаше да го изведе оттук, но вместо това го завъртя и запрати право в Казим.
Казим очакваше нещо подобно, но не и това — пое олюляващото се момче с лявата си ръка и се наведе ниско, когато новият пристъпи и изсипа вихрушка от удари по главата му.