Мислите на Хурия също се лутаха лудо между възмущението, че братята им бяха дошли само, за да съсипят охолния им живот, далеч от неблагодарния труд на пазара в Аруна Нагар, и внезапната мисъл за убийства, за прерязани гърла и бягство в нощта.
Най-страшно от всичко за Рамита бе да остане насаме със съпруга си. Боеше се до смърт той да не улови необузданите ѝ мисли, затова му казваше, че не се чувства добре, а после трябваше да понесе загрижеността му. Веднъж дойде в стаята ѝ, с очевидното желание да легне с нея, но тя се оправда с умора и той си тръгна объркан и разочарован.
Най-накрая Хурия състави план и на следващата сутрин Рамита взе да умолява Мийрос за позволение да посети сама светилището на стария пандит Омпрасад:
— Моля ви, господарю — шепнеше тя. — Желая силно да се моля всеки ден за дете. Сънувах, че това е единственият път.
Мийрос не изглеждаше убеден:
— Взимаш тези суеверия прекалено насериозно, съпруго. Това, което ще ти помогне да заченеш, е постоянството. И правилното хранене — добави той, хвърляйки поглед към почти недокоснатата храна в купата ѝ.
— Моля ви, съпруже. Хурия често ходи там. Безопасно е.
— За нея може и да е, но тя не е лейди Мийрос — изглеждаше усъмнен, а когато впери поглед в нея, Рамита усети как устата ѝ пресъхва, а сърцето ѝ забива яростно в гърдите. — Докарваш си само притеснения така. Не може ли старият свещеник просто да дойде пак тук, както предния път?
— Но светилището, то е изключително свещено…
— Така ли било? Е, добре, но само този път! — той се замисли за момент, след което добави нежно. — И, съпруго, ако това ще те направи щастлива, ще построя малък храм и тук, за да можеш да се молиш на боговете си, когато поискаш.
Рамита се почувства ужасно виновно. Преди броени седмици сигурно щеше да подскочи от радост, че съпругът ѝ признава нейната вяра, но сега това щеше да създаде поредната пречка да вижда Казим. Постара се да изглежда доволна.
— Благодаря ви, съпруже — отвърна тя с тих глас.
Той се намуси леко:
— Дано това посещение на храма те успокои малко. През последните две седмици си някак неуравновесена, съпруго — той я погали по косите. — Не се тревожи. Всичко ще е наред.
Тя склони глава и преглътна страха си.
Йос Клин пристъпи в светилището, последван от още петима войници, и огледа тясното помещение. Камъните бяха изпоцапани с птичи изпражнения и изгниващи дребни плодове от черешовото дръвче в края на малкия двор. Храмът представляваше квадрат с размери двадесет на двадесет метра, с колони и с покрив, и бе отворен навън от три страни. Във вътрешността му стоеше грубо изсечена статуя на божеството — фигура на седнал човек, намазана с пастообразна боя, обозначена единствено от сив-лингам и гравиран тризъбец. Някога отдавна там беше имало пясък, в който се забождаха ароматни пръчици и невени. От малък огън за готвене в ъгъла, край който се суетеше Омпрасад, се издигаше пушек. До него седяха други двама мъже, облечени в оранжеви свещенически одежди, със същите пепеляви коси и бради, но изглеждаха по-млади и здраво сложени.
Клин ги изгледа кръвнишки:
— Какви са тези?
Хурия побърза да обясни:
— Това са чейла — учениците, посветени на омалисткото учение, капитане. Тук са от няколко седмици. Мордин ги е виждал.
Войникът кимна нервно, щом Клин го погледна.
— Разкарайте тия оттук — нареди Клин, като посочи към лакхсиец на средна възраст и семейството му, молещи се пред главното светилище.
Прекалено уплашени, за да се противопоставят, те тръгнаха, но се загледаха с любопитство към двете момичета, докато Мордин ги изпровождаше навън.
Рамита беше толкова уплашена, че едва се движеше. Съсредоточи погледа си върху идола на Сивраман и падна на колене пред него, а от устните ѝ се изсипа поток от молитви. Хурия се сви до нея и двете се замолиха пламенно на божествата. На Рамита ѝ прималя от напрежение и глад.
— Стражарите ще се изморят след малко и ще отидат да седнат до портите — прошепна ѝ Хурия. След това смъкна качулката си и се провикна. — Чейла, елате да се помолите с нас!
Двамата млади свещеници се затътриха към тях, Хурия добави шепнешком:
— Правя го всеки път, така че Йос и войниците му са свикнали — изглеждаше въодушевена, сякаш бяха на някакво невероятно приключение.
Двамата млади ученици коленичиха отстрани на колоните. Рамита отмести поглед към мъжа, седнал близо до нея и стомахът ѝ се преобърна щом видя очите на Казим да се вглеждат в нейните, отразили в себе си целия копнеж на света.