— Рамита — прошепна Джай от другата страна, но тя не можеше да откъсне поглед от Казим.
Колко се беше променил! Брадата му бе по-плътна, а кожата му — закалена от слънцето. Косата му наистина бе скрита под прахта за прикритие, но беше видимо по-дълга, в пълен безпорядък. Рамита пожела страстно да се пресегне и да я вчеше с пръсти. А очите му — ах, тези очи, толкова ясни, чисти, така преливащи от светлина.
— Мита — прошепна Казим, а тембърът на гласа му, изпълнен с копнеж, с болката от надеждата, отекна в цялото ѝ създание. — Мита, добре ли си?
Тя кимна мълчаливо, страхуваше се да продума каквото и да било. Тогава отмести поглед към Джай — и неговото лице бе променено. И двамата изглеждаха някак по-зрели, по-мъжествени. Очевидно бяха преживели много.
— Ха-хъм — прокашля се Хурия. — Нека се помолим — проговори тя на лакхски. — Можете да си говорите, но се преструвайте, че се молите! Имаме само няколко минути, тъй че разказвайте!
Рамита жадуваше така силно да протегне ръка и да го докосне.
— Любов моя — прошепна тя, — а ти добре ли си?
— Щом те виждам пред мен. Хурия е разказала на Джай как страдаш и сърцето ме боли.
— О, не е толкова лошо. Държа се.
Какво ли им е разправяла Хурия?
— Толкова си смела — не знам откъде намираш куража. Но ние ще те спасим! Кълна ти се с цялото си сърце — заклевам се в безсмъртната си Душа. Ще те отведа оттук.
Рамита не знаеше какво да отговори. Стоеше и го гледаше, а по бузите ѝ се стичаха сълзи, докато Джай напяваше гръмко някакви безсмислици: откъслечни молитви, традиционни песни, дори списък с покупки за пазара. Искаше ѝ се единствено да ги прегърне и да ги задържи до себе си завинаги.
Казим ѝ разказа, че живеят зад един Дом ал-Ахм и се учат да се бият — обеща ѝ, че когато настъпи уреченият час, ще дойде с група мъже, зарекли се да помогнат за спасението ѝ, и ще я избавят от ръцете на Мийрос.
— Ако онази свиня Клин не беше тук, щяхме да го сторим още сега, но не можем да рискуваме да се изправим сами пред един боен маг.
Тя премигна недоумяващо:
— Клин е маг?
Хурия прошепна:
— О, да — трети ранг, или поне така казва. Това означава, че е много могъщ.
Рамита се почувства още по-обезпокоена, но Казим звучеше уверено, когато изрече плана си на висок глас:
— Ако утре дойдете отново тук, ние можем да…
— Лорд Мийрос ни забрани. За следващия път, когато и да е в бъдеще, ще трябва аз да водя пандита при Рамита в Дома Мийрос — прекъсна го Хурия.
Казим изстена:
— Да не би да подозира нещо?
— Не, просто е параноичен. Дори се учудвам как разреши да дойдем днес, но Рамита беше страхотна актриса. Следващия път един от вас или и двамата трябва да дойдете с Омпрасад. Ще ви допуснат до общите помещения, но ние ще измислим как да ви вкараме в нашата част — в гласа ѝ се прокрадна похотлива нотка. — Ще намерим как да ви съберем насаме, влюбени гълъбчета.
Рамита не откъсваше поглед от очите на Казим, мисълта за всичко това все още ѝ се струваше нереална. Сведе глава и се замоли през реки от сълзи.
Да я види, да види сълзите в очите ѝ, му дойде в повече. Секундите изминаваха като часове, всяка дума, натоварена със значение. Но времето им изтече твърде скоро. Масивната фигура на Йос Клин хвърли сянка върху им и ги прикани да тръгват, а Рамита припряно изтри сълзите от лицето си. Казим свали внимателно поглед от бойния маг. Прииска му се неутолимо да бе взел меча си, но си спомни ясно изпълненото с презрение спокойствие, с което Клин го бе смлял от бой в Баранаси, без дори да използва магия. Щеше здравата да загази, ако го разпознаеше, затова и се присви недостойно и дори не изпрати с поглед момичетата. Джай, който пък беше танцувал пред мага на сватбата на сестра си, бе също толкова уплашен, но не разпознаха никого от двама им, а Рамита и Хурия сякаш се изпариха за секунди през портите на светилището.
Уверен, че са си тръгнали, Джай се просна по гръб.
— В името на всички богове! Убеден бях, че ще ме разпознае!
Казим бе обзет от същото замайващо облекчение.
— И аз — теб със сигурност щеше да си спомни, ако не беше брадата ти. А аз, трябваше да се моля мръсотията и тюрбанът да ме прикриват достатъчно! — той се вгледа в портата, до която семейството, което бяха изпъдили преди малко, стоеше и наблюдаваше любопитно. — Защо Рашид не искаше да я отвлечем още тук?
Джай сложи ръка на рамото му.
— Бъди търпелив, Казим: ще се справим. Чу какво каза Хурия, нали — ще ни вкара в Дома Мийрос.