— Да, чух я — сърцето му изгаряше в гърдите. — Обзалагам се, че Рашид не искаше да ни помогне днес, защото така нямаше да може да убие Мийрос.
Джай го погледна учудено:
— Няма начин да го мислят сериозно, нали? — прошепна той.
— Да имат късмета да не го, защото аз определено съм сериозен! — отвърна Казим разпалено, след което вдигна поглед и се зарече: — Чуй ме, Ахм — проклинам Антонин Мийрос. Той ще умре от моята ръка: кълна се.
Хурия посети Казим и Джай в деня преди да дойдат за първи път в Дома Мийрос. Показа им дланта си, която беше белязана от причудливи завъртулки.
— Виждате ли тези линии? С тях мога да отварям вратите между отделните стаи в Дома. Мога да ходя из почти целия дворец, но не и в покоите на Мийрос, само Рамита има достъп до тях. Но аз имам план. Мийрос каза, че можем да използваме помещението във вътрешния ни двор за свой храм. Преди вкарахме Омпрасад в стаята на Рамита, за да го измием, така че съм убедена, че ще можем да вкараме и вас — стига да изглеждате безобидно. Така че се постарайте — и трябва да сте много внимателни.
Казим знаеше колко много Хурия обича материалните си удобства, така че само това, че им помага толкова дейно, говореше колко много ги обича двамата с Рамита.
— Ахм ще те възнагради, сестричке — отвърна той с благодарност.
На следващата сутрин двамата закрачиха с превити гърбове и прашни коси до нищо неподозиращия Омпрасад. Емир Рашид говори нещо със стария пандит и сега той бе напълно убеден, че Джай и Казим са негови ученици. От време на време, когато се вгледаше в тях, в блуждаещия му поглед се прокрадваше смущение, но не създаде никакви проблеми — малко ганджа и една манерка с фени бяха достатъчни, за да го помирят.
На портите на Дома Мийрос ги огледа самият Йос Клин, но не от прекалено близо и не пролича да ги е разпознал. Пазач с каменно лице ги претърси за оръжие, но те, разбира се, не си бяха позволили неблагоразумието да носят в себе си. Тогава ги пуснаха да преминат и мислите на Казим, както снощи, отново се върнаха към Рамита, и той усети как мъжеството му се втвърдява.
Добре, че войниците не напипаха този мой меч, замисли се той, но се опита да се вразуми. В името на Ахм, успокой се, Казим! Най-вероятно ще можеш само да я зърнеш и нищо повече.
Но в мига, щом я видя — пременена в искрящ копринен салвар, окичена с накити, събрали слънцето в себе си, едва успя да се задържи на краката си. Двете с Хурия бяха облечени в еднакви бели салвари, но нейният дупатта шал беше оранжев, а на Рамита — зелен. Казим последва в захлас Хурия, която ги изпроводи към вътрешния двор, през врати, чийто дръжки докосваше леко, след това изчакваше и ги открехваше тихо. Заведе ги в чисто нов храм, закупен непокътнат и пристроен към северната стена на двореца. Чисто нова изкована фигура на Сивраман и съпругата му Парваси с новородения Слон Ган на коляното ѝ стоеше в средата му. Детайлите не бяха доизпипани, но не изглеждаше неприятна. Пред нея стоеше нов сив-лингам символ, ярко искрящ в сянката на светилището. Гледката на фалическия идол не помогна на Казим да потисне обзелата го нужда.
Наблюдаваха ги няколко слуги от Хеб, но освен тях, наоколо нямаше никого. Коленичили пред идола, момичетата се настаниха най-отпред, и Хурия промълви на лакхски:
— Господарят е в Дом Коструо, на километри път от тук.
Казим усети как по тялото му пробягна тръпка.
Омпрасад ги въвлече в молитвата, напявайки с монотонен глас, а слугите изгубиха интерес и се върнаха към задълженията си. Треперещият глас на пандита изпълни малкия двор, призовавайки всяко божество едно по едно. Когато молитвата приключи, Казим чувстваше как вече ще погине от жаждата. Когато Рамита се изправи и погледите им се срещнаха, той усети собственото си желание, отразено в нейните благи очи.
Хурия ги поведе към друг двор, където на малка дървена маса бе сервирана храна. Момичето покани тримата „святи мъже“ да седнат и похапнат. Съкрушително униние се стовари върху Казим, когато двете с Рамита си тръгнаха: така коварно ли щяха да го изтезават? Но след малко се върнаха и сърцето му подскочи, когато осъзна, че бяха разменили дупатта шаловете си. Хурия изрече, наподобявайки съвършено гласа на Рамита:
— Свещенико Омпрасад, дали единият чейла би могъл да благослови стаите ни? — и посочи към Казим. — Няма да отнеме повече от пет минути, виждам колко сте гладни всички.
Рамита се изправи, престорена на Хурия, поклони се леко към Казим и му посочи да я последва. Докосна дръжката на една врата и тя заблестя, а дървената порта се плъзна встрани, и те пристъпиха в притъмнен хладен коридор. Казим се приближи бързо зад нея и щом тя се обърна, я дръпна в обятията си, устните му намериха нейните, а тя се притисна силно в тялото му. Той я повдигна и прилепи към стената, пиейки жадно от сладостта ѝ, от меките ѝ устни, от допира на езика ѝ, от тялото ѝ.