— Май да — исках единствено да поговорим, може би да го целуна, но той ми налетя. Беше… чудесно. Глупаво, но чудесно — вдигна бутилката с арак и се залюля, мигайки на парцали.
Хурия рече нежно:
— Точно така, моето момиче. По-добре от онзи твой съпруг.
Рамита се опитваше да не мисли за него. Най-сетне успя да промълви:
— Ами ако усети?
— Не се тревожи, Мита, той самият те научи как да пазиш мислите си, нали? Ще се справиш, просто си мисли за други неща — тя се подсмихна. — Дори и ако той те обладае.
— Това не е някаква игра, Хурия! При амтехианството прелюбодейците се убиват с камъни. А дори не ми се мисли какво би направил един маг… Толкова ме е страх…
— О, милата, ела!
Хурия я успокояваше, остана с нея докато се изкъпе, заведе я в леглото увита с кърпи и ѝ попя, докато заспи.
— Ще кажа на мъжа ти да не те притеснява — прошепна ѝ тя, докато Рамита се унасяше. — Сънувай сладки сънища с твоята любов, която ще видиш отново утре.
Един от най-ужасяващите мигове в живота му сполетя Казим, когато пристъпи в Дома Мийрос на следващия ден и чу дрезгав глас да говори на рондийски зад него. Стомахът му се сви.
— Какъв е този, съпруго? Къде е старият свещеник?
Казим едва не подскочи при резкия, груб тон: та това беше самият Антонин Мийрос!
— Това са учениците му, господарю — гласът на Рамита прозвуча покорно, но несигурно, когато видя как Казим и Джай се свличат неволно на колене.
Ще разбере… някак ще разбере и тогава…
Старият мъж въздъхна:
— Както винаги, славата ми се носи преди мен. Станете, вие двамата — нареди той и ги подмина без дори да ги погледне. — И казваш, че тези пикльовци трябва да идват тук всеки ден тази седмица? — възрастният джадугара звучеше неубедено. — По-скоро май си търсят безплатна храна.
Хурия се обади смело:
— Само тази седмица, господарю, докато настъпи пълната луна и Сивраман е в своето могъщество. Съпругата ви е плодовита тъкмо тогава. Това вещае щастието ви.
— Продължавам да се учудвам колко много неща около мен вещаят щастието ми — измърмори той. — Е, добре, щом това те прави щастлива, мила — той потупа Рамита по главата като кученце. — Трябва да тръгвам. А ти си почини, мила моя — не изглеждаш въобще отпочинала за човек, който е проспал цял следобед и вечер. И не се тревожи прекалено много. Всичко ще е наред.
И той се отдалечи, а бледото му голо теме искреше на утринното слънце.
Хурия подръпна шала си и ги поведе навътре. Казим най-сетне успя да си отдъхне.
Този път имаха повече време. Незаинтересовани, слугите ги оставиха съвсем скоро след началото на безсмислените протяжни молитви, така че не бе необходимо момичетата да разменят шаловете си. Рамита отвори вратата на стаята си и той влезе самоуверено, зарови пръсти в косите ѝ и нашепвайки любовта си, започна да гали лицето ѝ, извивките на тялото ѝ. Имаше време да я съблече изцяло, да впие устни в гърдите ѝ, да прокара пръсти през косъмчетата на пубиса ѝ и да ги плъзне във влажната ѝ йони. Имаше време да се слее бавно с нея, да я доведе докрай, да усети как тялото ѝ се разтриса от удоволствие, а насладата на лицето ѝ му донесе пълна сладост. Имаше време да нашепват думи на любов и обещания за вечност преди отново да трябва да се разделят.
Оставаха им обаче само още четири срещи преди да изгрее пълната луна. Не знаеше защо Хурия бе заявила това ограничение, но може би така беше необходимо — все пак тя бе по-умна от него. Утешаваше се, че ще нападнат много скоро и заедно с Рамита ще могат да споделят любовта си открито, далеч от този кошмар.
Рамита лежеше сама в топлата вана, потънала в мечти. Все още усещаше вкуса на прахта от косите на Казим по езика си. Чувстваше така живо спомена за безмълвните си, разтърсващи оргазми — първо, когато пръстите му бавно я подготвяха и после отново, когато проникна в нея. Беше живо превъплъщение на Бога на любовта. С великолепното си тяло, с невероятното си лице, с начина, по който я разтапяше с усмивка — всичко в него беше съвършено.
Но засега, докато не открият начин отново да са заедно, трябваше да чакат разделени един от друг. Седмицата свърши, а на следващата съпругът ѝ щеше да се завърне в стаята ѝ с желанието най-сетне да посее детето си в нея. Рамита трябваше да запланува новите си извинения пред него. Най-добре щеше да е да не се срещат идната седмица — макар цикълът при жените рядко да съвпадаше с този на луната, Рамита бе момиче на Пълната луна, плодовито, тъкмо когато месечината Луна блестеше най-голяма в небето. Да, най-разумно щеше да е да не среща Казим идната седмица, но как щеше да издържи?
— Рамита! — Хурия подаде глава през вратата ѝ. — Лорд Мийрос се прибра по-рано — ставай, облечи се, най-добре със сари, така ще си спечелиш време. Казах му, че се къпеш, за да се освежиш.