Всичко това беше страховито, но и вълнуващо, а Казим попиваше като гъба.
През повечето време тренираше с Джамил и непрестанно го разпитваше за тайния орден на амтехианските магове.
— Кой си ти, в действителност? — попита за пореден път Казим. — Маг си, но не си част от Ордо Коструо, но пък Рашид е. С Мулмар си приличате много, всички някакви роднини ли сте? Баща ми един от вас ли беше? Тази магия предава ли се от баща на син?
Джамил не отхвърли безмълвно въпросите му, както обикновено.
— Рашид ми позволи да отговоря на някои от въпросите ти, но първо трябва да ми се закълнеш, че ще пазиш тайна: пълна тайна, братко. Не трябва да подшушваш дори на момичето си.
Казим кимна внимателно и Джамил проговори отново:
— Наричаме се Хадишах — прошепна той, всеки произнесъл това име, понижаваше глас.
Хадишах — чакалите на Ахм, дори само името им всяваше ужас. Най-екстремисткото движение сред амтехианите, обявено извън закона от султаните, дори в Кеш и в Дхаса. Но всеки знаеше легендите: зародило се като вероизповедание на номадските племена в Миробаз, движението постепенно се разраснало в нещо като тайна религиозна полиция, неносеща отговорност пред който и да е владетел. Хадишахистите бяха онези закачулени фигури, които изгарят къщите на езичниците и убиват с камъни прелюбодейките, налагащи наказанията си дори само основавайки се на слухове; отвличаха деца, за да ги отгледат в редиците си — съществуваха милион истории, истина и измислица се сливаха, за да опишат тези създания. В продължение на векове султаните от Кеш и Хеб се опитвали да ги стъпчат, но сега, когато рондийците настъпиха в Дхаса, а сред Инквизицията се възцари разединение, те отново се наложиха. Те бяха героите на шихада.
Казим не беше изненадан, не и толкова много, но определено беше уплашен. Човек не си тръгваше на своя глава от Хадишаха. Те му се разкриха и сега, волю-неволю, животът му им принадлежеше до смъртта.
А те дори притежават магията, този „гносис“, както го наричат!
Джамил го погледна многозначително:
— Вече имаше известна представа, нали?
— Чудех се дали не е така. Какво трябва да означава, че ми казваш всичко това? — попита той, вперил внимателно поглед в Джамил.
— Означава, че искаме да ти помогнем да направиш нещо, което ние самите искаме да бъде сторено. Когато Мийрос излиза от двореца си, винаги е охраняван, а защитите, които е изградил около Дома Мийрос, го правят на практика непревземаем. Веднъж една улична шайка се опита да го нападне, но никой не успя да се покатери през стените, нищо че изглеждат ниски, или пък да нахлуе през вратата или прозорците, които са направо разнебитени — а Мийрос дори не си беше вкъщи по това време. Но твоето момиче, тя е слабото му място. Сестра ти ще ни вкара вътре, но няма да успее да ни заведе в кулата на Мийрос. Единствено Рамита може да го стори.
— Но как така сте магове?
— Как така наистина!? — Джамил се изсмя иронично. — В интерес на истината, по съвсем естествен път. Когато Ордо Коструо се установиха в Йебусалим, маговете си хванаха любовници — разбира се, соланската им вяра го заклеймяваше, както всъщност и амтехианската, но най-лошо беше за децата, които се раждаха в резултат от това. Ордо Коструо вземаха да отглеждат някои от тях, но много повече оставаха сред нас. По подобен начин някои отхвърлени магове трябваше да напуснат обществото. Приемахме ги като добичета за разплод, за да създадем свои магове. Такива като мен — гласът му беше сух и равен. — Аз се родих в един от тези развъдници.
Казим го гледаше с недоумение:
— Това е отвратително!
— Но е напълно логично. Маговете са оръжия, а на нас ни трябват оръжия, за да победим рондийците. Но кръвните ни линии са малобройни, оттам идва и „роднинската прилика“, която забеляза.
Казим продължаваше да зяпа.
— И искаш да кажеш, че и баща ми… Но това не е възможно! Той никога… Аз…
Chod! Мамка му! Наистина ли иска да каже, че съм един от тях?
Джамил продължи несмутимо:
— Подсигурявахме само плодовити жени по бордеите, посещавани от рондийски магове. Отвличахме и съблазнявахме, но семето на мъжете магове е много слабо, а жените зачеват много рядко, така че наследниците са малобройни. Такова усилено кръвосмешение довеждаше до много мъртвородени или аномалии при раждането — моята майка се роди без ръце и почина при раждането ми, на четиридесет и три годишна възраст, след като бе родила вече седемнайсет пъти — той се изплю. — До това ни довежда борбата с такъв противник. Често залавяме по някой нов, прибавяме свежа плът към групата ни — той прехапа устни погнусен. — Прав си, Казим, тази мерзост… дори и мен отвращава понякога. Прегрешение е, като всяко друго на собствения ни враг. Но какъв друг избор имаме? Трябва да се сдобием с гносиса, а щом го правим в името на Ахм, тогава грехът ни е простен. Победата оправдава средствата.