Освен това уединението позволяваше на Аларон да използва незаконния си амулет, докато бавно поправяше въздушния скиф. Момчето не се открояваше със силванистичния си гносис или умението да управляваш дървесата и растенията, но с постоянната практика определено задобряваше. Сега обаче за Аларон се появи друга значителна грижа: мистериозният старец. След първоначалната суматоха, Гретчен го сложи да спи и го задържа на легло няколко дни, обгрижвайки го с топла пилешка супа и бабини лекове. Той се възстанови бързо физически, но все още изглежда не можеше да говори. Можеше да ходи сам до тоалетната, но не можеше да общува по никакъв начин, с говор или с писане, а и имаше необичайния навик да изчезва внезапно, когато наминаваше някой случаен посетител.
Аларон започна да провежда едностранни разговори с него, докато работеше върху скифа, разказваше му какво е сбъркано на този свят. Беше убеден, че старецът е маг, нямаше как просто да си е представил онова леко вълнение от непознат гносис в първия ден, когато го видя, макар че след това не го усети нито веднъж отново. Този възрастен мъж беше някой важен човек. Но Аларон нямаше ни най-малка представа кой.
Вече беше изминал повече от месец, откакто не бе виждал Ким, когато един следобед през мартроа тя се появи ненадейно в конюшнята, която му служеше за работилница — топлият бриз полъхваше зад нея, а Аларон си пееше на висок глас „а момичето целуна роооо-зааа-таа…“.
— Ух, Аларон, да не си глух? Пееш ужасно…
— Ким! — затича се към нея и се спря на половината път, осъзнавайки, че тя може би нямаше да иска да го прегърне, и остана да стърчи на място. — Аа, заповядай, влез.
— Че аз съм вътре, идиот такъв — тя пристъпи към него и го прегърна небрежно, а погледът ѝ се спря на въздушния скиф. — Трябва ли ти помощ? Ха, какъв тъп въпрос. На теб винаги ти трябва помощ.
Преди Аларон да успее да отговори, тя вече заглаждаше корпуса с шкурка, справяйки се три пъти по-бързо от него. Изглеждаше пораснала, по-зряла: беше вдигнала косата си с фиба, бялата ѝ блуза изглеждаше по-изпълнена в деколтето, а надиплените ѝ поли с кръпки се развяваха излишно, докато вървеше.
— Как си, Аларон? Справяш ли се?
— Разбира се! — той се усмихна искрено. — Тук ми харесва. Е, поне засега, де.
— Радвам се, че си намерил добро приложение на подаръка ми. Научи ли се вече как да управляваш скифа?
— Ами, прочетох доста, но няма как да се упражнявам, докато не го вдигнем във въздуха отново — беше много щастлив да я види, но с присъствието ѝ тук, осъзна колко самотен бе всъщност. — Виждала ли си Рамон?
— Мне. Сигурно силацианският хитрец вече е оглавил селските гангстери. Чух че онази Уебър се е сгодила за някакъв от Брича. Виждаш ли, животът продължава. Освен тук.
— Животът продължава и тук — възрази той в своя защита.
— Не, не ме разбра — хубаво е да се завърнеш тук, където не се случва нищо. Целият останал свят се разпада — мъжете се готвят за война, хората гладуват след тежката зима и лошата реколта, въобще обичайното. Така че има много по-гадни места, на които можеше да си сега. Дори по малко можеш да използваш и гносиса си — тя огледа работилницата му. — Между другото минах през баща ти. Взел е майка ти в къщата ви, изглежда вече се нуждае от постоянни грижи. Каза ми да ти предам, че съвсем скоро ще трябва да продаде имението, за да има как да плати за лечението ѝ.
Аларон се умърлуши:
— Трябваше да съм при него сега.
— Не, и той си мислеше, че ще реагираш така. Каза да си останеш тук, а той ще ти се обади, ако нещата се променят. Мисля, че всъщност му беше много добре отново с нея. По-стабилна е от преди, или поне той така казва — изведнъж тя се загледа зад рамото ми Аларон и се стъписа. — Кой е онзи?
Аларон се обърна, а старецът пристъпи от сенките. Кой знае от кога се спотайваше там.
— Ох, не знам.
— Как така не знаеш? — Ким не можеше да откъсне поглед от стария човек.
Аларон сви рамене:
— Той просто дойде тук преди около месец. Не може да говори, а и не знам дали въобще разбира какво му казваме.
— Преди месец? — Ким се запъти към стареца, който проследи стъпките ѝ с празно изражение. — В последните три седмици Стражата на Норостийн върви от врата на врата, търсейки някакъв старец, висок около метър и осемдесет, с бяла коса и брада — тя огледа преценяващо възрастния човек от глава до пети. — Казват, че човекът е загубил паметта си. Има обявена и награда за него.
— Да не ми предлагаш да го предам, за да ми дадат наградата? — попита учудено Аларон.