Аларон реши да не обръща внимание на тази забележка.
Джостин Уебър дойде на следващата сутрин да вземе ключовете. Обеща да остави Гретчен и Ферди на работа и така всички бяха доволни. Аларон се радваше, че Джина не бе дошла с него.
След като Уебър си тръгна, Аларон хвърли още веднъж поглед в конюшнята, за да се увери, че е събрал всичките си инструменти. Това място ще ми липсва, както и Ким, и скифа. Въобще всичко тук…
Нечия ръка го хвана за рамото и той едва не подскочи до тавана.
Старецът стоеше до него, с празно изражение и с очи пълни с потайност. Как можах да забравя за него? Сърцето на Аларон препускаше в гърдите му.
— Тате! — извика той. — Тате, ела!
Аларон не отдели очи от стария мъж, за да не изчезне отново нанякъде, в момента, в който мигне.
Когато Ван дойде и видя стареца, ченето му увисна, а лулата от устата му падна някъде на земята. Никога до сега Аларон не бе виждал баща си така смаян. Ван гледаше сащисано, докато протягаше ръка към стария човек сякаш се опитваше да достигне някакво привидение, но когато усети докосването на ръката му, падна на колене и я целуна през сълзи.
— Командире… о, командире…
Старецът сведе очи към Ван, след което ги вдигна към Аларон, а погледът му бе все така блуждаещ.
— Тате, какво става?
Та баща му плачеше.
Ван избърса очи, продължавайки да гледа с благоговение възрастния мъж.
— Аларон — прошепна той, — това е Големият Яри, този човек е Яриус Ленгстрит.
Годишнината от Възнесението, или познатото още като Саможертвата на Кориний, беше най-значимото религиозно събитие в корианството, но през 928-ма, когато Третият Поход се задаваше все по-близо, празникът прие още по-голяма значимост. Повечето от легионите вече се бяха отправили към изградените в Понтус лагери: войници, снабдители, пратеници и десетки хиляди други пъплеха по артериите на континента в масивно течение на изток. Чужда намеса във времето навън поддържаше сухи източните пътища, но довеждаше до силни бури и порои навсякъде другаде на континента. Насъщни посеви биваха напълно унищожени от проливни дъждове, неестествено силна градушка и ненавременни снежни бури, а земеделците проклинаха и ридаеха, когато младите магове прелитаха над главите им на своите скифове, напълно нехаещи и безразлични. Сред лагерите също се случваха нещастия, където тесногръдата гордост налагаше насилствено уреждане на сметките. Целият Юрос бе потънал във всеобщ смут.
Въпреки всичко, по изгрев на осемнайсетия ден от мартроа или Саможертвения ден смълчани тълпи от хора се събираха във всеки голям и малък град или село, стичайки се накуп в църкви и катедрали, за да се помолят и да отдадат своята благодарност към Възнесението на Кориний и към Благословените Триста. Магове в бели одежди, спазвали бдение още от залез-слънце на предния ден, излизаха навън за шестчасовата церемония, докато слънцето изгряваше на небето. Насред звука от огромна камбана се упоменаваха гласно имената на всеки един от Благословените Триста, а при всяко име напред пристъпваше потомък на Първонаследника и повеждаше молитвите. Никой от Благословените Триста не биваше забравен, маговете се грижеха винаги да си „присвояват“ всяка родова линия, сметната за вече изчезнала, така че винаги имаше кой да излезе зад всяко име. Само едно име обаче биваше заклеймявано: ужасната Селена или „Кориния“, невярната сестра, чието острие бе пронизало жестоко Кориний.
Последно, разбира се, беше отзовано името на Кориний. Молитвите се поемаха от най-старшия присъстващ маг, като в Палас това бе самият император Констант, а след това Императрицата майка Лучия приемаше двадесет и едно коленичения, както според богословите подобаваше за една жива светица.
Церемониите приключваха по пладне, след което се отдаваше ред на най-голямото улично празненство за годината, на което местните властници раздаваха подаяния на бедните — хора като губернатор Белоний Вълт не бяха в позиция да пренебрегват с лека ръка добрата си репутация, въпреки другите нужди на държавната хазна, и така честванията в Саможертвения ден винаги бяха великолепни.
Аларон растеше с очакванията, че един ден и той ще участва в бденията, застанал до майка си и леля Елена пред всички, когато се прочете името на Бериъл, прародителя им сред Благословените Триста. Поредната отдавна изгубена мечта…
— Сигурен ли си, че няма да дойдеш с нас, сине? — баща му се спря на вратата, за да попита за последно.
Облечена в червена мантия с качулка и покрила лицето си с газен шал, майка му го бе хванала под ръка. Аларон се радваше да ги вижда заедно, въпреки че винаги постоянно се караха.