— За да гледам как някакви глупаци възхваляват онези самодоволни влечуги ли? По-скоро не, татко.
Отпрати ги засмяно с ръка, след което си напълни чайника, свари си чай и го качи в салона на горния етаж, който сега бе пълнен със старите книги на майка му. Тук сега си прекарваше дните и Яриус Ленгстрит, като четеше поезия. Опитаха да му разкажат истории за Бунта, с надеждата, че ще събудят у него някакъв спомен, но той не показа никакъв интерес. Аларон успя да разубеди родителите си да викат маг-лечител, който да прегледа генерала.
— Ако от Стражата му мислеха само доброто, нямаше да го търсят така потайно — отбеляза той. — Щяха да обявят, че е изчезнал национален герой и да помолят за съдействие в издирването му, а вместо това, те се промъкват наоколо сякаш пазят някаква нечиста тайна.
Майка му го подкрепи и така и не извикаха лечител.
Тесла говореше с часове на генерала. Не успя да го накара да проговори, но пък така имаше с кого да се занимава — беше се вглъбила в него така, както Аларон никога не я бе виждал.
Ленгстрит си седеше на обичайното място и Аларон наля чай и на двама им, взе една случайна книга с поезия и започна да чете на глас. Генералът си потупваше с пръст в ритъм и издаваше звуци на неудовлетворение, ако не харесаше някое стихотворение. Не се впечатляваше от военни поеми като „Щурмът над Ретън“, но се развеселяваше от старите провинциални любими като „Градини на Сол, градини на Луна“ или „Любовта изтича като вода през пръстите ми“. Аларон почти се бе примирил, че той няма да си спомни нищо.
Разнесе се камбанен звън: очевидно церемониите бяха приключили. Аларон се изправи и се взря през зацапаните прозорци тъкмо навреме, за да съзре на около четиристотин метра от него през покривите отпред гледката на огромно ято гълъби, разпръскващи се в небето откъм Площада на катедралата. За миг му се прииска да бъде там: като малък обожаваше Саможертвения ден. Джобът му беше пълен с пари, във въздуха се носеше ароматът на сладкиши, можеха да се видят най-добрите улични изпълнители и забавления, приятелите му бяха до него — а сега само мисълта да се появи там, той, отритнатият отхвърлен, тръгнал покрай тълпата, криейки лицето си, за да не го разпознае някой, превръщаше тези скъпи спомени в чиста отрова. Вълна от злощастие премина през него и той се умълча.
Някой го докосна по ръката и Аларон осъзна, че Ленгстрит го гледа. Старецът му сочеше поемата върху отворената страница, където бе спрял да чете.
— Извинявай, старче… или генерале, ако наистина си ти. Просто ми се иска…
Възрастният човек потропа по страницата раздразнено, тъкмо върху реда, на който бе спрял да чете.
— Добре де, разбрах…
В ранния следобед, Аларон се разбуди от дрямката си от силно почукване по вратата. Старецът не помръдна, а той се провикна:
— Идвам! — след което слезе на долния етаж, отвори вратата… и замръзна на място.
Кимбели ди Реджия се бе облегнала на касата на вратата.
— Честит Ден на Кориний, Аларон — тя го целуна по бузата и се вмъкна неусетно покрай него.
Носеше обичайните си римонски дрехи: бяла блуза и цветна ефирна пола, но си бе закичила още повече гривни, а златните ѝ обици бяха по-големи. Дългите ѝ, черни като абанос коси, се стелеха свободно до кръста като копринен водопад. Докато вървеше на глезените ѝ подрънкваха звънчета. Беше очарователна.
— Изглеждаш напрегнат — отбеляза ведро тя. — А, и остави вратата отворена — добави тя.
— Защо?
— За да мога да вляза и аз — Рамон надникна иззад вратата, ухилен жизнерадостно.
Беше облечен с черно-сребрист кадифен жакет с кожени маншети. Изглеждаше някак пораснал с тънките си черни мустачки.
— Рамон! — извика Аларон. — Какво правиш тук?
— Да, и аз се радвам да те видя. Търсим си къде да останем, дали ти се намира резервна стая? — Рамон се ухили и го прегърна.
Двамата бяха донесли храна и напитки, и то много, и замъквайки Аларон към всекидневната, заговориха един през друг.
— Рамон, изглеждаш сякаш си… някак богат — отбеляза объркано Аларон.
Мъчеше се да възприеме приятеля си облечен в нещо по-различно от старите захабени дрехи, подарени му от някого.
Рамон се подсмихна доволно:
— Разбира се, че съм богат! Аз съм единственият римонски маг в обкръжение от осемдесет километра в която и да е посока от селото ми, така че мога да изисквам каквито си реша суми. Храня всички в махалата си. Животът е хубав, ако не се впечатляваш от малко параноя понякога.
Изглеждаше понапълнял в лицето и имаше някакво елегантно самочувствие, което никога не бе проявявал в колежа. Спомни си, че Ким му разказа, как Рамон ѝ е предложил да се оженят — тогава не му отдаде внимание, но сега разбираше как Рамон бе събрал куража.