— Трябва обаче да се присъединя към някой от глупавите легиони за Похода, все пак — отбеляза Рамон с примирено раздразнение. — Но освен това, всичко друго е супер. Е, ами ти, Ал? Ким ми каза, че гледаш да се криеш в сенките, след онова, което никаквиците ти сториха.
Аларон въздъхна. Собственият му живот изглеждаше толкова смотан в сравнение с този на приятелите му.
— Ами, просто няма как да използвам гносиса на публично място, затова поостанах в имението известно време, където заедно с Ким построихме един скиф — добави той, като натърти на частта „заедно с Ким“.
Рамон се засмя.
— Чух, че сте влетели през някакъв прозорец и едва не сте изравнили къщата със земята.
— Това беше само първият път — побърза да поясни Аларон.
— А какво се случва с онзи старец? — попита той. — Чух, че са обявили награда от хиляда крони за него.
Толкова ли много? Божке! Аларон го погледна сериозно.
— Пазим го в тайна — той просто се появи отнякъде в имението — и той разказа на Рамон останалите подробности, като добави накрая, — в момента е горе.
— Знаеш ли вече кой е той? — попита Ким.
— Елате горе и ще ви кажа — заяви Аларон.
Тримата застанаха около възрастния човек и той се събуди внезапно и се вгледа в тях. Устните му се раздвижиха леко, но в следващия миг отново спеше.
— Почувствахте ли го? — обърна се Рамон към останалите, като потриваше слепоочията си. — Току-що ми прерови мозъка, използва мистицизъм или хипнотизъм, и след това просто ме остави, но можеше като нищо да направи каквото си реши с мен, защитите ми сякаш хич ги нямаше — той се вторачи в Аларон. — Кой е този?
Аларон затвори вратата и прошепна:
— Татко казва, че е генерал Яриус Ленгстрит.
— Той не би ли трябвало да е мъртъв? — попита намръщено Рамон. — Или побъркан, или изкуфял, или нещо подобно?
— Татко казва, че е сигурен, а той няма как да греши, бил се е заедно с генерала по време на Бунта. Може и да не говори, но използва гносис без дори да осъзнава реално, че го прави. Татко иска да съобщи на Стражата, но засега поне го разубедих.
— И защо? — попита Рамон.
Аларон им направи знак да седнат.
— Мислех си доста за това. Помните ли разработката ми? В нея изказвам предположението, че Ленгстрит е обвързан по някакъв начин с изчезването на Сциталата…
— Пак ли почваш с тази проклета дипломна! — Рамон извъртя очи с досада.
— Но ако съм прав…
— Това ще да е едно голямо „ако“, Ал!
— Да, знам, но нека да предположим, че съм прав, а и капитан Мьорин каза… въобще казах ли ви за него? Добре, ей сега ще ви обясня, но във всеки случай, ако предположението в разработката ми е правилно, всичко ще си дойде на мястото: Ленгстрит е единственият оцелял сред генералите от Бунта. Но има амнезия или нещо подобно. И тогава, ако вярвахте, например, че той крие Сциталата, не бихте ли го скрили някъде, докато не се съвземе, за да ви каже къде да я намерите?
— Но защо са го оставили жив? Нямаше ли да е по-лесно просто да го разкостят още в Палас?
— Може би са се опитали, но не са успели? Може би са го довели тук, с надеждата, че познатата обстановка ще му помогне да си спомни? А може би местните тук са го запазили в тайна и в Палас дори не знаят за него?
— Но… — дори и да приемем, че налудничавото ти обяснение е вярно — как въобще се е измъкнал, щом не помни нищо? И защо му е притрябвало да идва тъкмо при теб?
— Не знам, може би някой го е спасил, а след това го е изгубил? Или пък силите му са се върнали изведнъж и той просто си е тръгнал, без дори да осъзнае, че се укрива досега? А може и да е някакъв експеримент, за да се провери какво би направил той по собствена воля и сега го проследяват някак… — гласът му секна. Това не беше хубава мисъл.
— Ако го проследяваха, щеше да има някаква руна за разпознаване върху себе си — Рамон размаха блещукащ абаносовочерен камък на сребърната си верижка. — Харесва ли ви амулета ми? Предишният му собственик го беше загубил, можете ли да повярвате? — той им смигна и след това се обърна отново към стареца.
Вдигна амулета си и се съсредоточи.
— Не, мисля, че е чист, освен ако руната не му е поставена от някой доста по-опитен в илюзиите от мен.
— Значи по-голямата част от света — обади се Ким, но също погледна стареца и поклати глава. — Ще трябва да се съглася с Хитреца, човекът е чист.
Вратата на стаята се отвори и тримата застанаха в готовност за нападение. Ван Мърсър се изсмя на групичката от непоколебими изражения и извика: