— Предавам се, имайте милост! — след това погледна Аларон. — Обсъждате госта ни, нали? Надявам се всички да остават за вечеря?
— Всъщност, тате, те ще останат за малко по-дълго, ако не е проблем?
Ван Мърсър се усмихна любезно:
— Разбира се, че не е.
Компанията на приятелите му беше като балсам за самотната душа на Аларон. Дори и майка му изглеждаше щастлива, докато пееха заедно песни и пиеха предоволни дози греяно вино. Аларон завиждаше на приятелите си за свободата им, но получи обещанията им да го посещават по-често и дори си направиха въображаеми планове как ще отиде на гости на Рамон в Силация.
— Аларон, недей да ходиш — каза през смях Ким. — Ще те оберат преди да си се усетил.
— Ей, все пак съм маг — запротестира Аларон. — Мога да се грижа за себе си.
— Ти си най-наивният зелен младок на цял Урте — подхвърли му с насмешка Ким. — Силацианците направо изяждат с парцалите такива като теб.
— Не всички силацианци са крадци — обади се в своя защита Рамон. — Като римонците например!
— Ха! В името на честта на народа ми, това е: предизвиквам те на дуел! — заяви Ким с искрящ поглед в очите.
Аларон им подвикваше насърчаващо, докато Рамон и Ким защитаваха собствените си парчета торта от вилицата на противника, направлявайки я чрез гносис. Приборите се сблъскваха, отскачаха и маневрираха, докато Ким не спечели двубоя и започна да ликува злорадо и да танцува из стаята. В ъгъла до прозореца Ван и Тесла рецитираха по памет стихове на поета Колиани на унасящия се генерал, а тримата млади магове демонстрираха гносис номера за баланс, които с всяка чаша вино ставаха все по-упорити и все по-неуспешни. За Аларон това беше най-щастливата вечер от години насам.
Накрая всички помогнаха на Ленгстрит и Тесла да си легнат, след което се разотидоха по стаите си. Двете момчета се настаниха в конюшнята в задната част, оставяйки стаята на Аларон за Ким. Говореха си за какво ли не, докато очите им започнаха да се затварят: за колежа, за Похода, за Ленгстрит или просто мълчаха. Рамон си призна, че у дома си има момиче, което топли завивките на леглото му, при което Аларон се почувства като последния девственик на Урте. След това се заговориха за Ким, размишлявайки дали скоро ще я омъжат за някого.
— Мислех си, че вече би трябвало да е омъжена, а не да скитосва и да си прави каквото иска — отбеляза Рамон. — Обикновено римонците са още по-строги, отколкото нас, когато стане дума за женене, омъжват момичетата си още щом прокървят — той сръчка Аларон в ребрата. — Може би е казала на баща си, че чака да ѝ предложиш ти, amici.
Беше приятна мисъл, с която да приключи тази страхотна вечер. Но не и такава, в която да повярва съвсем.
Картината се измени напълно обаче вечерта на един фригтък, две седмици след Саможертвения ден. Рамон започна да мрънка, че е хубаво да се прибере у дома, преди да му се наложи да си възвръща наново авторитета в собственото си село. Отдавна не бяха чували нищо за издирването на генерала и Аларон се надяваше, че са го прекратили. На долния етаж родителите му се счепкаха относно подготовката по отпътуването на Ван за търговия към Понтус и тримата млади се качиха горе да четат на Ленгстрит, дори след като старецът вече бе заспал. Ким откри книга с римонска поезия и зачете високо и изящно на родния си език и, въпреки че само тя и Рамон го разбираха, всички се наслаждаваха на пламенното ѝ изпълнение на лирическия текст. Тъкмо беше преполовила „Et il Lune Sequire“, или „И луната ни следва“ — елегия за загубена любов, когато изведнъж гърлен звук се присъедини към звънкия глас на Ким.
Всички се извърнаха и зяпнаха.
Яриус Ленгстрит ги гледаше, а устните му повтаряха стиха отново и отново.
— Бързо, извикайте татко! — изсъска Аларон, без да сваля поглед от стареца, но преди някой да успее да помръдне, генералът падна на колене, втренчил се в ръцете си, които започнаха да блестят с гностична светлина. Пред него лумна огън, извивайки се в причудливи форми във въздуха. Тримата ахнаха и пристъпиха назад, а Ким грабна едно перо от бюрото, потопи го бързо в мастилницата и започна да драска с бързи движения, без да сваля поглед от огнените символи.
Всяка глътка въздух беше видимо болезнена за генерала, сякаш се измъчваше да произнесе някоя дълбока тайна, а погледът му се плъзгаше по лицата им, като че ли ги разпознаваше — и в този миг, също толкова внезапно, изпълнилата го енергия угасна и очните му ябълки се извъртяха навътре към главата. Изпадна в безсъзнание още преди да се строполи на пода. Тримата скочиха до него, тъкмо когато искрящите символи избледняха и изчезнаха от поглед.