Аларон опря ухо в гърдите му.
— Все още диша, викнете татко…
Но Рамон вече тичаше надолу, викайки Ван да се качи.
Измина цял мъчителен час, докато старецът дойде отново на себе си. Сложиха го на легло и се струпаха около него, а Ким изливаше вода на малки лъжички в устата му. Изведнъж той се задави и отвори внезапно очи. Приличаше на някое приклещено животно.
Ван пристъпи по-близо и го хвана за ръка.
— Сър, добре ли сте? Боли ли ви нещо? Кой ви стори това?
Генералът изръмжа и зарови глава в завивките. Колкото и да опитваха, не успяха да изтръгнат нищо друго от него, а Рамон реши да отложи завръщането си у дома.
— Никъде няма да ходя при всичко това, което се случва тук — каза той на Аларон.
Когато тримата останаха сами, Ким им показа рисунките си на формите, които се появиха при пристъпа на Ленгстрит. Образуваха сложна плетеница, много по-заплетена от руните, които учеха в колежа. Руните представляваха символи от първобитната йотическа азбука. Маговете ги използваха, за да предизвикват различни гностични ефекти, но за тях те бяха просто вид стенографско писмо, задействащо спомени, и сами по себе си не съдържаха магически сили.
Рамон се обади:
— Само дечурлигата и Сет Корион използват руни при заклинанията си… но аз лично не съм виждал някога толкова сложна руна.
Аларон се взря в очертанията.
— Мама има книга с руни някъде из библиотеката — в нея те са доста повече от тези, на които са ни учили в колежа. Ще отида да я потърся.
След няколко минути, той се върна с малка книга в ръце. Не успяха да намерят формите, който Ленгстрит бе прогорил във въздуха, но се изпълниха с нова решителност и целеустременост. Нещо определено се случваше и те бяха част от него.
Навън камбаната отбеляза полунощ, възвестявайки последния ден на апрафор. Оставаха точно два месеца до Лунния отлив.
22.
Кръжащи лешояди
Обявяване в святост
Разнесе се вестта, че благодарение на вярната си служба на Кор и благосклонността на Неговата ръка, смирената жена Лучия Фастерий в своята чистота е достигнала състояние на духа, в което следва да признаем нейната святост. Нека името ѝ и делата ѝ се прославят навред!
Лешояди кръжаха високо в небето, по-обнадеждени от всякога: пустинята не беше място за неподготвените по което и да е време на годината, а изкусните ловци съзнаваха това много добре. Но Гървон Гейл не тръгваше наникъде неподготвен. Седеше с присвити под себе си крака върху едно ниско възвишение в предпланинските региони на изток от Либис, наблюдавайки залязващото слънце. Блокираше със защитите си обстрелващите го опити за гностична връзка, и най-вече тези на Томас Бетилон, който щеше да иска обяснение: защо Горгио се бяха изплашили и побягнали на север? Какви бяха тези истории, носещи се от Джавон, че Сейра Нести се е завърнала с почести в Брокена? Какво въобще се случваше?
Това, разбира се, бяха адски добри въпроси и със сигурност щеше да има още като тях, ако не беше успял да задържи част от информацията, стичаща се към Йебусалим. Не и всичката обаче: Бетилон съвсем скоро щеше да узнае, че телата на агентите му висят на площада в Брокена. По дяволите, Елена!
Късните слънчеви лъчи се отразяваха в твърдата черна обвивка на скарабей, лазещ нагоре по ръкава му. По-подходящ преносител на останките на Рът Сордел от един торен бръмбар не можеше и да има. Гървон трябваше да намери ново тяло за некромансъра, и то задължително тяло на маг, в противен случай Сордел нямаше да може да използва гносиса си. А тяло на жив маг не се намираше току-така. Той едва не се изкуши да стъпче гнусната дребна гад и да приключи с него: Оставих те да командваш, Рът, а виж докъде ни докара…
Той изскърца със зъби в безсилие и се опита да съсредоточи съзнанието си върху следващата си стъпка. Елена беше успяла вече два пъти да развали плановете му. Първия път той успя да се измъкне от гилотината, но след този пореден неуспех нямаше да му се размине, не и ако не съумееше да оправи положението преди походниците да пристигнат.
Проклет да си, Констант Сакрекьор, че ме завлече толкова надалеч и така отвори пътя на Елена към Брокена — а освен това и ме накара да се свържа с нея, така че да разбере със сигурност, че съм напуснал континента… проклет идиот.
Но дори и той самият, който познаваше така добре Елена, не можеше да повярва, че бе способна да се справи с всички. Че е избила целия му екип, чийто членове до един бяха с по-висок кръвен ранг от нейния — беше като същинско чудо… но пък напълно в стила на Елена Анборн, която той познаваше. Щеше дори да се възхити от невероятното ѝ изпълнение, стига то да не застрашаваше така пряко собствения му живот.