23.
Връщане към сърцето
Кориния
Веднъж жена ми, императрица Лучия, ме попита: „Не е ли и нежният пол достатъчно добре подготвен както интелектуално, така и душевно, да участва в разговорите на високо равнище?“ На този въпрос има един лесен отговор, който изключва всяка възможност за спор: Кориния.
Император Хилтий, 870 г.
Коя е всъщност истинската Кориния? Селена, убийцата, посякла Кориний? Развратната харпия, която хвърля в мрак неговите последователи, уверявайки се, че толкова много от техните хилядни ще останат недостойни във Възнесението? Или пък е просто плодът на едно оправдание на Кор, за да може да потиска жените навред?
Съсипано от некромантията, тялото на Елена тънеше в немощ. В началото на мартроа дори не прокърви и за пръв път от години не придружи Сейра в кръвната кула в седмицата на новолунието. Вместо това, тя се качи в своята кула и тренира до пълно изтощение. Сега Бастидо я побеждаваше и на най-ниските си нива, с което само добави още рани и охлузвания към списъка ѝ с болежки, а освен това пред нея стоеше и всепоглъщащата задача да възстанови сигурността в двореца. Всеки един стражар или слуга преминаваше през обстойна проверка на съзнанието преди да бъде нает — най-вероятно чиста загуба на енергия, имайки предвид, че всеки добре трениран в заключването на съзнанието си човек би могъл да се измъкне. Допусканите близо до Сейра и Тимори хора бяха сведени до минимум, а площите за лично ползване на семейството бяха отделени от останалата част на двореца. Страхът от провал и отчаяните опити да си възвърне по-бързо предишната форма движеха Елена напред. Всяка вечер, когато припадаше от умора в леглото си, Тарита и Борса ѝ повтаряха многократно, че трябва да почива повече. Тя не им обръщаше внимание.
Никога не се бе смятала за суетна, но се чувстваше повече от разстроена, че не може да възвърне по-бързо младия си облик и гъвкавото си тяло. Косите ѝ растяха бавно — руси със сребристи оттенъци, не дотам неприветливи, но пък под очите ѝ все още личаха черни кръгове. Ставите ѝ скърцаха мъчително, а сухожилията ѝ изгаряха от болка при всяко движение. Не ѝ оставаше и капка енергия, за да възстанови тялото си: не се знаеше кога Гървон Гейл ще се появи отново и тя не можеше да си позволи и минута почивка.
Възстановяването на властта на Нести вървеше с бързи темпове. Сейра призова подчинените си благородници на съвет, но преди срещата трябваше да се справи със стотици други проблеми. Хазната, конюшните и хамбарите бяха опустошени, а Горгио бяха отслабени, но не и унищожени — дали Нести трябваше да се впуснат в преследването им сега, когато редиците им бяха така оредели още от първото нападение на Гървон?
Брокена гъмжеше като кошер, преливащ от кипяща енергия. Джафите се връщаха неохотно към двореца — първоначално, за да попитат за изчезнали свои роднини, а след това и за работа. В първата саббота на мартроа Сейра присъства лично на службата за погребението на всички избити. Събитието я разчувства осезаемо, а благодарение на емир Тамадхи у нея не остана място за съмнение в настроенията на народа: всички настояваха за обединен шихад срещу Горгио и рондийците. Сейра ги разбираше добре и им даде многократно своята дума и за двамата противници.
Освобождаването на града допринесе за благоразположението на мнозина, но един нерешен въпрос все още раздвояваше Сейра: какво да стори със Солинда. Народът, и най-вече джафите, настояваха тя да бъде изправена на съд, тъй като се бе сдушила с Горгио и бе обявила публично любовта си към Фернандо Толиди. Да защити сестра си сега щеше да е нередно, но ако не се застъпеше за нея, Сейра щеше да покаже слабост и да предаде семейството си.
Солинда се държеше враждебно и не се покайваше, с което не помагаше на сестра си. Джафите твърдяха, че е насъсквала Горгио, а тя не отричаше и на Сейра не ѝ остана друг избор освен да заточи собствената си сестра далече на юг, в подземията на крепостта Крак ди Кондотиори, където затваряха политическите престъпници, охранявани от джафи рицари и магове от Ордо Коструо, присъстващи там по древно съглашение с подчинените на Антонин Мийрос. С този си ход тя просто забавяше събитията и не удовлетвори исканията на никого.
Смъртта на Фернандо Толиди оставаше забулена в мистерия. Елена недоумяваше как въобще бе умрял или защо тялото му не беше отнесено на север. Очевидци нямаше, а Солинда отричаше да знае нещо. Не изглеждаше и да тъгува за него, което Елена намираше за притеснително.