На Елена не ѝ оставаше друго освен да се съгласи и през следващата седмица не просто спеше през нощите, но и през голяма част от следобедите. Беше ѝ забранено да тренира, но случката с припадането ѝ я уплаши достатъчно, че да се възпротиви. Дори позволи на Тарита и Борса да я глезят с овлажняващи масла и кремове. Някои вечери Сейра ѝ четеше поезия или с Тарита играеха на табула, но през останалото време имаше достатъчно възможности да размишлява. А това не беше най-приятното занимание.
Елена погледна на живота си с нови очи. Вече знаеше със сигурност, че онова, което бе смятала за любов, беше нищо повече от ревностна преданост към Гървон, в един отчаян опит да намери човек или смисъл, с който да обвърже живота си — имаше нуждата да принадлежи някъде. Религията и парите не помогнаха, не съществуваше вяра или философия, към която да изпитва нещо повече от смехотворно пренебрежение. Богатствата не бяха от значение за нея, особено сега, когато знаеше, че където и да отиде, никога повече няма да е в безопасност. Двамата с Гървон бяха достатъчно преуспели. А Имперският съд нямаше да иска хора като тях да се навъртат живи, след като вече не са им полезни. Не изпитваше никаква преданост към Съда, нито към делата му, а всички мисии, за които се бе убеждавала, че са необходими преди, сега ѝ изглеждаха като чисто зло. Отказала се от моралните си отговорности, тя вършеше сляпо всичко, което Гървон ѝ наредеше. Беше една празна обвивка, напълнила се с годините с отрова. Не можеше да се гордее с нищо от живота си след Бунта, докато не попадна при Нести и не осуети плановете на Самир Тагуейн.
Беше свикнала да се справя сама с проблемите си или да разчита на помощта на Гървон, така че никога не се бе и замисляла да ги споделя с някого другиго. Но една сутрин след обичайните си закачки, Борса седна до леглото ѝ, започна да плете и изведнъж я попита:
— Елла, коя си ти?
Не как си, а коя си. Елена погледна с учудване възрастната жена и тамън бе на път да я поправи, когато осъзна, че въпросът нарочно бе зададен така. Потисна желанието си да ѝ каже да си гледа своята работа, но подобно нещо тя не бе споделяла на никого до сега, дори и на Гървон — и най-вече не и на Гървон, тъй като мисълта да изглежда слаба в очите му я ужасяваше. Замисли се дали въобще да отговаря, но за нейно изумление думите просто се изляха сами от устата ѝ. И тя се остави на потока им. Почувства се някак странно свободна, давайки глас на подсъзнанието си.
Е, коя съм аз, наистина?, зачуди се тя. Имам своя кауза: да защитавам Сейра и рода Нести, защото вярвам в милосърдието и стремежите за взаимна спогодба, които лежат в основата на техния мироглед. Защото уважавам и обичам Сейра заради нейната смелост и убежденията ѝ. Гордея се с нея, заради начина, по който се изправя пред ежедневните премеждия на властта. Горда съм, че Сейра показа на всички мъже колко силна и способна може да е една жена. Ще съм щастлива да умра, ако знам, че съм дала живота си за нея.
— Но все трябва да има нещо друго освен смъртта, което да желаеш, нали, мила? — обади се Борса, когато Елена завърши, а куките ѝ потракваха.
— Всичко завършва със смъртта — отвърна тя.
Отговор на убиец.
— Но не искаш ли и да живееш?
— Разбира се, и ще остана жива, колкото мога по-дълго, заради Сейра — тя се поизправи малко и обгърна коленете си с ръце. — Тя се опитва да изгради нещо добро. Ако я защитавам и поддържам властта ѝ, то може и да пусне корени. А това ще е достатъчно. Това ще е моето завещание.
— Говориш като мъж: смърт, дълг и завещания — Борса я потупа по ръката. — А ти си жена, Елла.
Елена сведе поглед.
— Аз съм това, което ролята ми изисква, Борса. Сейра разчита на мен да я пазя. Ако Гървон я убие, Джавон ще се разпадне на парчета. Безопасността ѝ е най-важна засега.
Борса я погледна с тъга.
— Винаги има повече от това, мила моя. Не можеш да продължаваш така. Влагаш всичко от себе си до крайни предели и не позволяваш на никого да достигне до теб. Не позволяваш да те докоснат, ето тук, вътре — тя сложи ръка на сърцето си. — Стресът и страхът се натрупват у теб като гноен мехур, който трябва да спукаш с помощта на щастието, защото в противен случай просто ще продължиш да се сриваш все по-често и скоро няма да можеш нито да защитаваш Сейра, нито когото и да било, нито нищо.
Елена понечи да възрази както винаги, но се спря и замисли над думи те ѝ. Права е, призна си неохотно тя: Самоунищожавам се по-бързо, отколкото и Гървон би ме довършил. Постоянно съм изтощена. Сънят вече не ми помага да се съвзема, защото дори и насън съзнанието ми е изтерзавано и измъчвано от притеснения. Трябва да си го призная: останала е толкова човещина в мен, колко има в Бастидо.