— Ако си мислиш за Лори — забрави: след това, което преживяхме, той не иска да има нищо общо с мен.
— Имам основания да вярвам, че малко по малко му минава — отвърна Борса с уверен поглед.
— Какво си му казала? — попита Елена раздразнено.
— Просто отбелязах няколко неща — отвърна добродушно Борса. — И какво лошо има в крайна сметка? Той те харесва. Смел и красив е и с добра репутация. Какво точно ти пречи не мога да разбера?
Елена затвори очи, а ликът на Лоренцо, попаднал под заклинанията на Вейдия, изпълнен с омраза, предизвикана от гносиса, изплува в съзнанието ѝ, но след това тя си спомни колко освобождаващо се почувства от целувките му, от това, че някой я желае — как успя да се отърси от оковите, в които Гървон бе заключил душата ѝ.
Лицето ѝ може би не издаваше много, но Борса разчете изражението му:
— Мисля, че възнамерява да дойде да те види, така че ти почивай междувременно. Току-виж ти потрябвали много сили — добави тя и ѝ смигна.
Лицето на Елена гореше.
— Я излизай от тук, ужасна жено! Непоправима си! — извика тя, макар че след това усети от собствените си устни да се прокрадва нещо, което не бе чувала от седмици, може би месеци: смееше се.
Тарита се намръщи и придвижи една от пешките си напред, като приклещи последния кон на Елена.
— Не те бива много на табула, а?
Елена я погледна навъсено:
— Стратегическите игри винаги са се отдавали повече на Гървон, отколкото на мен — беше ѝ трудно да се съсредоточи, чувстваше се толкова изморена, но се подобряваше.
Въпреки унижението да се нуждае от помощ, грижите на Борса и Тарита определено помагаха. От упражненията ѝ разрешаваха само умерените тренировки по индрабадска йога, с които да възстанови гъвкавостта си. Позволяваше си дори на ден по чаша-две червено вино и ѝ действаше добре. Възвърна руменината си, а благодарение на мазилата на Борса и Тарита, кожата ѝ ставаше все по-мека. Косите ѝ, макар все още късички като на мъж, вече възвръщаха меднорусия си цвят. Усещането за добро физическо здраве се възраждаше у нея.
— Още една игра? — попита я Тарита с лекото си гукащото гласче.
Елена поклати раздразнено глава:
— Нещо нямам настроение днес — призна си тя.
Тарита се подсмихна, остави настрани играта и показно драсна с нокът по стената — вече биеше Елена с четиринайсет на две, когато изведнъж на вратата се почука. Тя повдигна вежди и стана да отвори.
Не се появи отново, но пък в стаята влезе Лоренцо ди Кестрия. Изглеждаше наистина унил.
Елена обгърна тялото си с ръце.
— Лори, та това е спалнята ми!
— Да, така разбрах и аз — отвърна той спокойно. — Може ли да седна?
— Благоприличието не позволява…
Той огледа стаята с лека усмивка на лице и отвърна:
— И къде е тази госпожа Благоприличие? Не я виждам никъде — след това добави по-сериозно. — Моля те. Трябва да говоря с теб.
Елена преглътна мъчително, но кимна.
Римонският рицар седна на освободения от Тарита стол, загледа се в ръцете си, а след това срещна погледа ѝ. Както почувства и тя по-рано, той изглеждаше изморен и угрижен.
— Каза ми да не идвам с теб на онази мисия.
— Не трябваше да ти позволявам.
— Не, нуждаеше се от мен — но трябваше да ми разкажеш повече преди това. Ако знаех по-добре на какво е способен един маг, нямаше да се изплаша така, и може би Вейдия нямаше да може да ме използва срещу теб.
Елена въздъхна тежко. Вярно е. Може би нямаше.
— Предварителната информация можеше да те накара да ме намразиш още тогава.
— Не бих могъл да те мразя — не те мразя и сега. Просто осъзнаването на какво наистина си способна ме връхлетя изведнъж. Размахването на огън беше достатъчно плашещо, но нещата, които привихте ти, Долман и Сордел… не бях подготвен за тях, а трябваше да съм. Трябваше ти да ни подготвиш, да ни кажеш какво да очакваме.
Елена извърна поглед от него.
— Не се доверяваш лесно — продължи Лоренцо, — но сега аз те разбирам по-добре.
Елена го изгледа гневно:
— Не разбираш нищо. Изнудвала съм, убивала съм и съм предавала добри и лоши хора единствено за злато: извършила съм всички грехове, за които можеш да се сетиш, и нищо не би могло да ги опрости.
— Но си казала на Борса, че си оставила вече този живот. Била си такава преди, вече не си такъв човек, Елла. Трябва да търсиш единствено опрощение от самата себе си.
Идеята за подобна лицемерна набожност подклади яда ѝ още повече.
— Така ли било? Кажи го на всички онези вдовици и самотни майки, които съм оставила след себе си. Престъпленията ми не преминаваха без жертви, аз не убивах просто други убийци!