Лоренцо се засмя.
— Със сигурност няма друга като теб, Елена Анборн. Не съм чувал никъде по света за друга като теб. Дори и останалите ти колеги жени сред маговете не се бият, както с оръжие, така и с гносис, като теб.
— Това го знам, чувала съм го от много мъже. Но за какво го казваш сега?
— Просто защото не ме притеснява — нито това, нито който и да е от предишните ти грехове или което и да е странно умение. Не ме отблъскват и белезите по тялото ти или по душата ти. Убеден съм, че виждам добре жената под тях.
— Два пъти колкото теб съм на години и съм чуждоземка.
— И въпреки това рискува живота си, за да останеш тук — той се вгледа в нея, а лъчите на залязващото слънце попаднаха върху лицето му и го изпъстриха в бронзово, досущ като статуя на някой герой. — Семейството ми вече се е отчаяло, че никога няма да се задомя, но пък имам няколко братя, а те имат много синове. Никой не се нуждае от мен у дома.
В гласа му се усещаше безпокойство, с което тя бе съпричастна.
— Това ли искаш, да се задомиш?
— Не, когато опасността отмине, искам отново да тръгна на път — отвърна ѝ той. — Обичам да се разхождам по нови места.
— Мислех си, че това, което искам най-много, е имение край някое езерце в Брича — и Гървон до себе си… — Но сега за народа си съм просто един предател и престъпник, издирван из целия си роден континент. Вече нямам свой дом.
— Може би тогава и ти можеш да намериш утеха по откритите пътища, доня Елена?
В съзнанието ѝ изплува образ — самата тя, облечена в чудновата мантия, сред някакъв екзотичен храм, а до нея стоеше Лоренцо. Идеята не беше неприятна. Елена преглътна внимателно и отвърна:
— Кой знае, Лори, ако успеем да преживеем всичко това?
Той се усмихна нежно на думите ѝ. Устните му бяха плътни и тя си спомни сочния им вкус. Но въпреки това…
Тя стисна зъби.
— Лори, трябва да ти кажа нещо.
Изражението му придоби сериозен вид.
— Защо ли усещам, че ще е нещо, което няма да ми хареса?
— Така е, няма. След Бунта в Норос, от Църквата изпратиха Гървон да унищожи група от магове, които се укриваха и продължаваха да се борят. Беше изпитание, разбира се — инквизиторите можеха да го направят и сами, но искаха да проверят дали могат да разчитат на Гървон, като го хвърлят срещу бившите му съюзници. Маговете се бяха оттеглили в един крепостен град в Шлесен. Населението на града се бе отнесло благосклонно към тях и те се бяха укрили в част от крепост, която бяха оградили и държаха под защита — при гносиса защитата обикновено е много по-силна от атаката, така че и тях трудно можеха да ги нападнат.
— Мислеха си, че са в безопасност, но Гървон първо порази тези, които можеше да достигне — хората от народа, и ги използва, за да примами маговете извън крепостта, по единично или на малки групи. Връщахме след това всеки от тях съсипан, на прага на животи и смъртта, така че да може да оцелее единствено чрез гносис. Хората от града започнаха да се плашат от досега с бунтовниците. На маговете им се налагаше да изразходват все по-голямо количество гносис енергия, за да поддържат живи ранените и това скоро ги пречупи. Разцепиха се на малки групи, а ние ги унищожихме един по един.
— Мислиш, че ще направи същото и тук ли?
— Знам, че ще го направи. Най-близките до мен и Сейра хора ще са първите мишени.
По лицето му нямаше следа от страх, а само спотаена решителност.
— Откъде нападахте?
— Криехме се в самия град. Никой не знаеше, че сме там.
— А каква беше твоята задача? — попита мрачно той.
— Гървон обича да разполага с вътрешни хора. Моята задача беше да посявам едва доловимо разногласие и да разгласявам подвеждаща информация — тя въздъхна. — Все пак ставаше дума за наши стари приятели, не беше никак трудно. Вярваха, че съм една от тях до самия край.
Лоренцо изглеждаше умислен.
— Тоест, смяташ, че той ще ни нападне по този начин и сега: ще ни раздели и вземе на прицел един по един? — той въздъхна тежко и Елена съзря страха в очите му: безпокойството на командващия, разтревожен за подчинените си. — Дали вече има вътрешен човек сред нас?
— Винаги ще има хора в двореца, до които вече се е добрал с ноктите си. Където и да отиде, Гървон разкрива най-мръсните тайни на хората — изнудва придворни и прислуга за техни предишни кражби, изневери и прегрешения.
Лоренцо срещна погледа ѝ.
— Как бихме могли да го предотвратим, доня Елена?
— Като преградим част от двореца за своя безопасност. Като ограничим достъпа до защитената зона и постоянно редуваме хората, които пристъпват в нея. Като бъдем крайно бдителни. С това може и да го затрудним, но няма да е достатъчно, за да го спрем. Трябва също така да търсим начин за контраатака, когато и където можем. Трябва да използваме очите на народа. Трябва ни помощта на Мустак ал-Мадхи.