Хората от селото желаеха тази връзка с предците си, която тя можеше да им осигури. Тя им казваше това, което имаха нужда да чуят, и в замяна получаваше храна, вода и топли дрехи, както и нежеланите им деца. Никога не я питаха какво прави с тях — животът по тези земи беше суров, а смъртта чукаше на вратата. Недостигът беше неизменен спътник.
Детето в скута ѝ изписка и устенцата му се разтвориха гладно, а тя сведе очи към него без никаква емоция. Прародителка на своята собствена глутница, тя също беше чакал, но от един по-различен вид. На млади години и тя имаше любовници, дори беше заченала веднъж; беше момиче, което се превърна в жена и даде живот на много други. Джадугара все още бдеше над предците си — още една част от необозримата ѝ игра. Бе живяла по тези места много повече, отколкото някой можеше да си представи, престорено остаряваше и умираше и престорено бе замествана от друга в продължение на векове. Криптата в пещерата, където се считаше, че са заровени всички нейни предшественици, беше празна — или поне лишена от присъствието на нейни предци като наместо техните кости, тя бе заровила останки на случайни непознати. Понякога тя напускаше обиталището си и странстваше по света с най-различни облик и име, преобразявайки се от млада жена в посивяла старица като богинята на сезоните в соланската вяра.
Тя не нахрани детето, тъй като сметна, че ще е чисто разточителство, а нищо по тези земи не можеше да се прахосва, не и на такова място, още повече не и от нея — тя, която заплащаше толкова скъпо за силите си, нямаше да го допусне. Хвърли щипка прашец в огъня и загледа как пламъците му променят цвета си от бледо оранжев до наситено изумруден. Температурата се понижи за броени секунди, при все това, че пламъците се извисяваха все повече. Пушекът се сгъсти, а нощта зорко го погълна.
Беше вече време. Тя взе един нож от купчината с всякакви незначителни предмети до коляното си и прониза бебето право в малките му гърдички. Очите ѝ срещнаха тези на детето за кратко, но в тях не се четеше нито размисъл, нито разкаяние. Беше изгубила способността си да изпитва такива емоции още като млада. Беше извършвала подобно нещо хиляди пъти, по десетки земи, простиращи се на два континента, през необозримо дългия си живот; за нея това беше необходимост — точно както бяха храната и водата.
Притисна острието дълбоко до ребрата на новороденото, заглушавайки краткия му писък. Малките устенца се разтвориха и старицата притисна своите устни към тях. И вдиша… и беше изпълнена с нови сили, много повече, отколкото взе от чакала. Ако детето беше малко по-голямо, щеше да извлече и повече, но тя с радост приемаше всичко, изпречило се на пътя ѝ.
Положи телцето настрана, прясно месо за чакалите — тя бе взела, каквото ѝ беше нужно. Остави мъгливата енергия, която бе погълнала от детето, да се настани добре у нея. Презареди я по начин, по който само душата на някой друг можеше да го стори. Зрението ѝ се прочисти с подновена живителност. Преизпълнена с нови сили, тя възвърна чувствителността си към отвъдния свят, макар и да ѝ отне известно време — душите я познаваха и освен ако не бяха заставени, не се показваха наяве. Някои обаче бяха подчинени на волята ѝ и сред тях тя бе избрала своя фаворит. С напевен глас тя извика името му.
— Джанастхами — изрече тя, а от пръстите ѝ се виеха лепкавите пипала на магията ѝ.
Изръчка огъня отново и възпламени запалилите се въглища, хвърли и още от праха, а пушекът стана по-плътен.
— Джанастхами, ела!
След няколко доста дълги минути нейният дух-пазител се появи от огъня, с празно изражение като неизрисувана карнавална маска. Очите му бяха бездънни ями, а устата му — безкрайна черна бездна.
— Сабиле — издиша той. — Усетих как детето умира… Знаех си, че ще ме повикаш.
Двамата се съвещаваха известно време, образи от съзнанието на духа преливаха в нейното: различни места и имена, спомени, въпроси и отговори. Когато той се затрудняваше с отговора на някой от нейните въпроси, се допитваше до останалите си сродници в онзи свят и получаваше отговорите чрез тях. Те бяха като мрежа от души, свързани помежду си с безброй много нишки и пазеха толкова много познание, че човешкият мозък щеше да се пръсне преди да успее да го обхване напълно. Но Сабиле не се отказваше, напрягаше до предел съзнанието си с безкрайни факти и най-малки подробности от живота на милиони в търсенето на малките парченца познание, които щяха да сформират бъдещето. Джадугара се тресеше от усърдието.