— Как мислиш, че съм? Бременна от погрешния мъж, в постоянна опасност да ме разкрият и убият с камъни, в град, в който всеки момент може да избухне война! — истерията заплашваше да я пречупи всеки миг. — Трябва да говорим Каз, а не да се въргаляме в леглото.
— Но, Мита…
Рамита почувства внезапен порив да го зашлеви.
— Чуй ме! Ще родя дете, може би дори повече от едно, ако кръвта на майка ми не изневери на себе си, и когато съпругът ми разбере, че не са негови, ще му се наложи да ме предаде, за да ме убият с камъни. И грешиш, ако мислиш, че няма да тръгне да търси и теб! Може и да е стар, но той е Антонин Мийрос и без усилия ще те разкъса на парчета — гласът ѝ се сниши до тихо съскане. — Трябва да избягаш, Каз — отиди у дома, където и да е, но просто си тръгни оттук.
— Никъде не отивам без теб, Мита. Обичам те… — гласът му отекна достатъчно високо, за да достигне до ушите на прислугата. Хурия му изшътка.
На Рамита ѝ се прииска двамата да не се бяха появявали при тях.
— Каз, моля те, чуй ме: единственият ти шанс да оцелееш е да заминеш далеч оттук, където той няма да те намери. Моля те, върви — нямаш представа колко ужасно е тук. Той е толкова щастлив, а аз се отвращавам от себе си, че трябва да го лъжа и да се преструвам. Всеки миг някоя моя случайна мисъл би могла да ни разкрие. Едва издържам. Единственият начин да понеса всичко това е да знам, че си в безопасност. Следващия път, когато Хурия дойде при вас в храма, тръгнете и тримата. Моля те, ако наистина ме обичаш — тя беше на път да се разплаче.
Казим остана равнодушен:
— Не, Мита, ще намерим друг начин. Имам приятели, които могат да ни помогнат. Не е нужно да те оставяме сама тук.
— Не мога да дойда с вас, Каз. Вас може и да не подгонят, но след мен със сигурност ще тръгнат, без значение чии мислят, че са децата, които нося. Никой мъж не би позволил невярната му съпруга да опетни името му.
— Никой от вас не мисли разумно — обади се Джай с тих глас. — Открих жена, която може да премахне нежеланите деца от майчината утроба. Ако можем да я доведем тук, представяйки я като акушерка…
Хурия го изгледа с насмешка:
— Антонин Мийрос никога няма да допусне някаква улична дърта чанта от източните квартали да припари до Рамита и безценните му бебета, глупак такъв. Има си маг-лечител, който да я наглежда.
— Ами ако доведем жената в храма на Сивраман и Рамита също го посети?
— Да, и стражите просто ще седят и ще наблюдават как някаква си жена завира пръчка между краката на Рамита, нали? И всичко това, ако предположим, че Мийрос въобще ѝ позволи да напусне двореца сега, когато е бременна — Хурия изгледа Джай. — А за какво въобще ти трябваше да търсиш такава жена? Да не би и твоята Кайта да е надула балона?
Джай кимна нещастно, а Рамита се почувства сякаш някой я бе ударил силно в гърлото.
— Вярно ли е, Джай? Че Кайта е бременна? О, милостива Парваси, не мислите ли с главата на раменете си, момчета? — тя се изправи. — Вървете си. Никакви мъже не сте, вие сте още деца.
Казим я хвана за ръката и се огледа. За щастие, слугите си разговаряха помежду си и не им обръщаха никакво внимание.
— Не, Мита, чуй ме. Имам план.
— Имаш план ли? Две последователни мисли, които образуват логическа последователност? Не мисля, че е възможно — какво, по дяволите, въобще видях в теб, глупак такъв? — изсъска грубо тя.
Казим се изчерви.
— Мита, правим всичко това, заради теб — обичам те, знаеш това. Имам план и познавам добри хора, които ще ни помогнат — той се наведе по-близо. — Не губи надежда. Дръж се само още няколко седмици и всичко ще се разреши.
— И как по-точно? Какъв е този твой план?
Казим се приведе по-близо до нея, изражението му беше сериозно.
— Ще го убием.
Рамита усети как пребледнява, а костите ѝ омекват. Не, не — това не е правилно. Невъзможно е. Това е чисто зло. Не…
— Не можеш да го направиш — прошепна тя. — Не може.
Казим поклати глава, неразбрал думите ѝ:
— Не се притеснявай, всичко ще е добре обмислено. Можем да се справим — от гласа му бликаше потиснато вълнение. — Ще го убием и ще се превърнем в герои на шихада.
В надвисващия мрак, съпругът ѝ лежеше зад нея, притиснал тяло в гърба ѝ и увил ръка около нея. В стаята беше топло, въпреки че слънцето бе залязло и единствено сребристият отблясък на намаляващата Майка Луна осветяваше наоколо. Изминаха три седмици, откакто бе видяла за последно Казим и Джай. Трябваше да прокърви тези дни, ако не беше бременна, но това, разбира се, не се случи. Дори отсега коремът ѝ започваше да се подува. Всяка сутрин се събуждаше с гадене, а гърдите ѝ станаха чувствителни. Сигурно нося две, дори три деца, както мама.