Но тренировките не бяха само физически — Джамил подхранваше и съзнанието му: с рондийски думи и граматика; с познания за мрежата на Хадишаха; с пароли и кодове, образувани от сложни плетеници от символи; информация за скривалищата им и основни хора за връзка. Хадишахът действаше на малки групи, които рядко контактуваха помежду си. Въпреки че информацията в главата му се изливаше едностранчиво, Казим чувстваше, че познава Джамил по-добре от всеки друг — по-добре от Джай, Хурия, Рамита, дори по-добре от самия себе си. Физическите му тренировки продължаваха по осем часа на ден, още осем преминаваха в ментална връзка и предаване на знание, а останалите — в сън. Беше изнурително, но той усещаше как се поражда ново негово „аз“: вече бе способен да убива с голи ръце или с добре отмерен ритник; можеше да хвърля мощно и точно; можеше да убива с десетки подръчни ежедневни предмети. Можеше да бяга неуморно.
Дните се стичаха бързо и, изгубил представа за движението на луната и звездите, Казим се изуми, когато му съобщиха, че този етап от тренировките му приключва. Беше мрачнолуние — бяха изминали три седмици; осемнайсет дни, в които той не се бе замислял и за миг за Рамита. В ревностна молитва, той ѝ изпрати извиненията си.
Дойде време за посвещаването му в Хадишаха. Харун щеше да бъде посветен заедно с него като скриптуалист. Казим така и не разбра дали Харун го бе придружил до тук заради истинското им приятелство, или всичко бе просто добре пресметнато — не беше забравил, че Харун знаеше добре как Джамил ги наблюдава по време на похода. И въпреки това часове наред, рамо до рамо, двамата заучаваха заедно откъсите от Калистам за шихада. Един хадишахист трябваше да разбира шихада и да знае защо за езичниците не можеше да има милост, колкото и невинни, слаби или честни да изглеждаха. Дори и едно дете, отгледано като езичник, беше заплаха, заради това, в което ще се превърне, затова и всички неверници трябваше да умрат. Това бе простата и неоспорима истина.
Рамита ще трябва да приеме амтехианската вяра, когато се оженим. Заради собствената си душа, тя трябва да се отдаде на Амтех.
Новите тренировки бяха физически по-леки, но пък бяха умствено изтощителни. Осем часа прекарваше в учение, свел глава в краката на проповедника, осем часа — в сън, а останалите осем — по свое усмотрение, което най-често означаваше още тренировки с оръжие, които често правеше сам, следвайки ритмичния танц на острието си, все по-уверено, по-опитно. Побеждаваше всеки, срещу който се изправеше в дуел, дори по-възрастните мъже от Хадишаха. Вече единствено маговете като Джамил можеха да му се противопоставят. Казим изпитваше неумолима гордост от мъжеството си.
На последния ден преди посвещаването им, двамата с Харун постиха цяла нощ. Единствените думи, които бяха разменили за всичките пет дни, бяха повикът и отговорът в молитвите, но последната задача, която проповедникът им възложи, беше да се помирят помежду си. Казим даде глас на яда и гнева си, породени от манипулациите на Харун. В своя защита Харун призна, че Джамил го е заклел да пази тайна. Проповедникът призова Казим да му прости и някак, сред цялата емоционална наситеност, той придърпа Харун към себе си и пречистен от яда си, най-сетне му прости.
След това беше заставен да даде прошка още няколко пъти. Волята на Бог е във всичко, казваше му проповедникът. Казим трябваше да прости на другите за слабостите им: на Испал Анкшаран за желанието му да издигне семейството си; на Джай за мекушавостта му; дори и на Рамита за привързаността ѝ към съпруга ѝ.
Подобни неща не са злини, казваше проповедникът, запази омразата си за онези, чието зло е умишлено, родено от себични желания и светотатство. Прости дори на Антонин Мийрос за нуждата му да създаде нов живот, прости на рондийците за варварствата им, защото и те не са виновни за това, в което са се превърнали. Единствено онези с чиста вяра могат да се издигнат над земните си инстинкти. Прости — но не забравяй, и когато нанесеш удара, не позволявай на милосърдието или опрощението да спрат ръката ти. Превърни се в острието на Бога.
Така той разряза дланта си с чувство за висша цел, лишено от разкаяние, и се закле във вярност на Хадишаха и на своя башир — Рашид. Волята му бе калена като стомана.
След това Рашид сподели по един арак с лед заедно с Казим и Харун. Сладката анасонова напитка им донесе приятно опиянение, след лишенията, на които бяха подложени. Беше последната седмица на месеца. След шестдесет дни мостът Левиатан щеше да се издигне над морето, небето щеше да се изпълни с въздушни кораби, а рондийците щяха да започнат похода си през океана, носейки огън и разруха. Кошмарът щеше отново да започне.