— Ами ако това е цяла смесица от руни, изобразени наведнъж? Вижте, прикриващата руна, например, може да дойде тук — или не, почакайте, а да: ако я завъртим на обратно… вижте! — той надраска набързо няколко линии и вдигна листа да им ги покаже — Виждате ли, Ким просто го е обърнала при прерисуването…
— Не може да съм го нарисувала грешно — измърмори Ким, а тримата се надвесиха над листа.
Рамон прокара пръст през плетеницата от линии и определено, там се разчиташе прикриваща руна. Започнаха да правят предположения, докато не стигнаха до извода, че завъртян по друг начин, символът съдържаше също и оковаваща руна.
— Но в останалото няма как да има заличаваща руна — изпъшка Ким.
— Тогава може би няма заличаваща руна — предположи колебливо Аларон. — Добре, виждате ли тези линии, преминаващи от тук и тук — това са частите на оковаващата и прикриващата руна, представете си, че ги няма. Така остава ето тази линия, тази завъртулка там и една извивка ето тук… А сега само трябва да намерим руна, която съдържа тези форми.
— Или повече от една — поправи го Ким. — Възможно е все още да търсим повече от една — тя се загледа през прозореца. — Полунощ е, чух камбаната да отброява шест пъти преди малко — тя се прозя. — Да продължим с това на сутринта…
— Не, не и сега, когато открихме толкова много — отвърна припряно Аларон. — Ще направя кафе.
— Добре. Аз ще оправя кафето, Аларон, а вие двамата сложете генерала да си легне.
Ким се изправи, протегна се и се понесе изящно надолу, а двете момчета се загледаха с копнеж след нея.
— Да се върнем към работата, Аларон — прошепна му Рамон и му подаде една книга. — Баща ѝ ще те изкорми, ако я докоснеш.
Час по-късно, след неуморно ровене из купчините бележки и грубо начертани руни, трябваше да си признаят, че не бяха постигнали нищо. Ким изпъшка и отново се прозя.
— И какво ще правим сега? Не може ли вече да си лягаме?
— Още не — отвърна Рамон, зоркият му поглед беше нащрек, а гласът му — все още пълен с оживление. — Това че горкият генерал е бил нападнат с две от основните руни, не означава, че останалите една или две не са от Ученията. Би трябвало да е нещо теургическо или пък магьосническо — няма как да е от елементите, макар че, предполагам, може и да е херметическо — той се пресегна към друга купчина с книги и започна да рови из тях. — Всяко заклинание се изобразява с някаква руна, така че да се залавяме за работа — не би трябвало да ни отнеме повече от час.
След по-малко от половин час, Аларон премигна, хвърли поглед няколко пъти, за да се увери и прошепна:
— Вижте, намерих ги: линията от този символ отговаря на тази тук, а другите две съвпадат с тези двете. Спиритуалистическо заклинание, наречено „Прехвърлено отзоваване“, чуйте — служи за извличане на съзнанието на човек и прехвърлянето му в нещо друго, обикновено в някакъв кристал — той вдигна поглед към тях. — Е, какво мислите?
— Пасва — съгласи се Рамон. — Не съм чувал за подобно нещо, но би могло да е това.
— Църквата държи най-могъщото знание — отбеляза Аларон, както майка му обичаше да казва. — Изглежда, че каквото и да е заклинанието върху генерала, то със сигурност е многосъставно: използвано е това заклинание за „прехвърлено отзоваване“ и две слаби или непрецизни руни — оковаваща и прикриваща. Това трябва да е всичко.
Той присви юмруци победоносно.
— Защо въобще някой би му причинил подобно нещо? — попита Ким.
Рамон се замисли:
— Да видим… Може би той и някой негов приятел са знаели за Сциталата. Армията е капитулирала, а рондийците са наближавали, затова и те са тръгнали да се спасяват, но приятелят му с трябвало да покрие следите си — никой не знаел, че е бил замесен, но името на генерала е добре познато. Не може да убие собствения си приятел, затова открадва спомените му и го оставя на улицата, за да се погрижи някой за него, и си спасява кожата.
Ким се намръщи.
— Добре, да кажем, че е възможно — но тогава къде е този тайнствен приятел сега?
— Кой знае? — отвърна Рамон, протягайки се. — Може би се е продал на рондийците?
Нова мисъл тормозеше Аларон:
— А защо въобще видяхме руните във въздуха?
— О, не отново… — измърмори Рамон с досада. — Вече го обсъдихме…
— Не, чуйте ме: генералът накара тези символи да се появят пред нас — но защо му е на човек да показва заклинание, което някой друг му е направил?
Рамон отбеляза с вдигнат пръст:
— Може би това е последният му спомен?
Аларон кимна в съгласие: