— А, не, няма проблем. Благодаря. Не е нещо важно, просто ми беше любопитно — побърза да отговори той, извинявайки се. След това се затича обратно при приятелите си. — Тъкмо попитах татко кой евентуално е открил генерала и той каза, че Стражата пази архив. Това означава да попитаме Мьорин, а аз му нямам доверие.
Рамон махна спокойно с ръка:
— Ще успеем да си намерим очевидец и ще разберем сами. Стига да сме много внимателни — той се ухили. — Особено аз. Никой не вярва на номадите, а Аларон не би могъл да е предпазлив, дори ако животът му зависи от това. Дайте ми само ден-два.
Рамон използваше позицията си в легионите като боен маг, за да ходи в библиотеката на Арканума и всеки ден се връщаше с грижливо преписани записки, върху които се съсредоточаваха заедно. Ако бяха познали правилно руната, това означаваше, че спомените на генерала са заключени в кристал, който е скрит някъде.
— Така че ако открием кристала, ще можем да съберем отново душата и тялото му — отбеляза Рамон. — А иначе аз разбрах кой е задържал генерал Ленгстрит — той се подсмихна като добре охранена котка.
На следващия ден Аларон се срещна с Ханс Лийман — стражаря, който Рамон му бе посочил, в една запустяла кръчма с неподходящото име „Лятна мечта“. Тъмното, малко помещение вонеше на пушек от лула, примесен със смрадта от канала, който преминаваше под отворения прозорец. Бирата беше водниста, а дъхът на съдържателя миришеше на наденички.
Оказа се, че Лийман е бил сержант в Стражата по време на Бунта. Всички мъже били изпратени на бойното поле, а на стража останали само прекалено старите или немощни да се бият — тогава той бил над петдесетте, делели го няколко години от пенсия. Сега беше на повече от седемдесет и въпреки че едновремешната му мускулеста фигура вече тънеше в тлъстини, погледът му беше ясен и той бе щастлив да говори за старите времена. Очите му светнаха при споменаването на името Ван Мърсър и Аларон се изпълни с гордост.
Когато момчето го попита за генерала, Лийман въздъхна:
— Само да затворя очи все още виждам стария Яри през онова утро. Изглеждаше напълно безпомощен. Капитулирането на войската сигурно го беше съсипало.
— Не е ли трябвало по това време да е във войсковия лагер? — подхвърли Аларон.
— Откъде да знам, момко. Труди, чистачката от параклиса, първа го намери…
— Кой параклис? — прекъсна го нетърпеливо Аларон.
— Онзи до големия дъб откъм северната страна на площад „Пордавин“. Яри се скитал в него, когато Труди го открила. Плачел неудържимо, но не отговарял нищо, дори сякаш не знаел името си. Труди изпрати едно момче да ни извика двамата с приятеля ми Роуди. Сложихме го да седне, затворихме параклиса и се чудехме какво да го правим, но някак се бе разчуло, че е там, защото след малко някакви мъже от двореца дойдоха и го отведоха.
— Мъже на краля ли имате предвид или рондийци?
— Мъже на нашия крал, момче, но и те бяха подчинени на рондийците, разбираш ли, рондийците ни бяха окупирали, но тъй като местните ги нападаха, ни оставиха на нас, старците, да обикаляме в центъра на града. Някои от ония, който зацивриха като сукалчета при Локхазан, бяха оправдани — един от тях го сложиха начело на Стражата: едно будно младо момче на име Файръл.
Очите на Аларон щяха да изскочат:
— Дарий Файръл ли имате предвид?
— Тъй, тъй, така му беше името, беше един от онея, които рондийците поставиха да прокарват властта им. Оня приятел, който ни предаде по време на Бунта, също беше замесен.
— Белоний Вълт ли?
Сержант Лийман се изплю на пода.
— Тъй, същият.
— Не го ли вкараха в затвора след случилото се при Локхазан?
— Рондийците го оправдаха. Още оттогава се навърта в губернаторския палат и доносничи на рондийците и после си отнася джобове пълни със злато вкъщи, главата си залагам. Открай време си е хитър, завалията му.
— Тоест Файръл е работил за Белоний Вълт, който пък е работил за рондийците…
— Тъй, тъй, точно така беше. Не им цепихме басма много-много на тия хаймани. Така де, имаше доволен брой пукнати глави, преди Файръл да се добере до генерала, но накрая разтуриха параклиса и го отведоха. Никой не го е виждал оттогава насетне. Струва ми се, че са убили стария Яри. Горкия несретник.
Лийман изгълта бирата си и погледна многозначително Аларон, който разбра намека и махна за още една халба.
— Порядъчно момче си ти, синко, също като баща си.
— А защо хората не знаят тези неща? — попита Аларон. — По всички книги пише, че Ленгстрит се е предал заедно с Роблър.
— Те такива са книгите в днешно време, пълни догоре с лъжи! Генералите ни постоянно враждуваха помежду си, момче, като в кръвна свада между силацианци. Вълт и Ленгстрит се мразиха в червата, а Роблър покровителстваше Ленгстрит. Старият Яри, жилав мръсник си беше той, а Вълт само се надуваше като петел. Зная си аз, че Файръл намери сгоден случай да поднесе Ленгстрит на тепсия на Вълт.