— Какво стана с останалите, които са били там? — продължи да пита Аларон. — С Роуди и Труди?
— И двамата са в гроба, синко. Труди и тогава си беше на възраст, а Роуди го наръгаха с нож при едно сбиване в кръчмата няколко месеца по-късно. Гадничко си беше, умря чак след седмица — изпухтя мрачно той. — Де що всичко младо беше да се бие, а жените не излизаха по улиците, да не ги докопат мръсните му рондийски копелета. Съмнява ме някой под петдесетака да е видял как се разиграва сценката. Повечето сигурно са на оня свят, отдавна беше тая история вече. Сигурно съм последният жив, дето е видял всичко.
Лицето му помръкна.
Аларон му побутна и своята бира и се изправи, а думите му на благодарност се изгубиха във въздуха, докато сержант Лийман гледаше замислено през прозореца, със стъклени, влажни очи.
Аларон и Ким намериха стария параклис на площад „Пордавин“, точно където възрастният стражар беше казал. Сградата беше на повече от шестстотин години и поначало беше солански храм: все още личаха следи от посвещенията на вярата в Сол и Луна. Вратата на входа обаче беше разбита и наоколо се носеше смрад на изгнило и урина. Единствено няколко исторически значими надгробни плочи — последни останки от първите магове заселници в Норостийн, предотвратяваха събарянето на параклиса — беше незаконно да се унищожава каквато и да е собственост на маговете.
Огледаха мястото, но нямаше много какво да се види: подът отдавна се беше протрил, нямаше нищо друго освен голи, олющени и покрити с плесен стени. Всичко тънеше в забрава и запуснатост.
— Тук ли мислите, че го е направил? Тук си е поставил сам всички онези руни? — попита Аларон.
— Кой знае? — номадското момиче спря погледа си върху него. — Ако наистина намерим Сциталата на Кориний, мисля, че трябва да я занесем на Ордо Коструо. Те са се заклели във вечен мир. Какво ще кажеш?
Аларон преглътна мъчително. Не очакваше тя да повдигне въпроса така ненадейно.
— Не знам — отвърна той. — Никой вече не вярва на Антонин Мийрос, нали? Кой би му поверил Сциталата, след като изгуби контрола над моста? Ще вземе да я връчи обратно на императора.
— Била е в ръцете на рондийците прекалено дълго вече. Но ако попадне в Ордо Коструо, те ще я използват, за да си възвърнат моста и да сложат край на войните.
Аларон се вгледа в прелестното лице на Ким, обрамчено от диплещи се като водопад черни коси. Искаше просто тя да е щастлива.
— Може би си права — отвърна обнадежден.
— Ще ти го напомня — отбеляза тя със сериозно изражение, пристъпила измъчващо близо до лицето му.
— Само не забравяй, че и Рамон трябва да се съгласи — предупреди той обезпокоено.
Само ако се наведа малко по-близо, ще мога да я целуна…
Тя се извърна настрани.
— Ще се съгласи, няма къде да ходи — заяви тя.
Фигурата ѝ се очертаваше на светлината, процеждаща се през разбитата врата. Приличаше на ангел, така недосегаема…
— Тук няма да намерим нищо — каза най-сетне тя. — Да вървим.
— И докъде стигнахме? — размишляваше Аларон на глас. — Параклисът е празен. Ако не успеем да разберем какво е взел Файръл от него, оставаме с вързани ръце — той прокара пръсти през косите си. — Двайсет години — прекалено дълго време е. Хората на губернатора сигурно са унищожили всичко. Следата е избледняла.
Рамон се ухили.
— Ако бяхме в Силация, щях да извикам няколко от момчетата и щяхме да си поговорим насаме с Файръл — само че сме в Норостийн и Файръл е магистър, който би могъл да ни изпрати всичките на Луна.
— Файръл сигурно вече няма пръст в тази работа — промърмори Ким. — Трябва ни Вълт.
— Той е в Йебусалим — отбеляза Рамон, — говори се из целия Арканум.
Същата седмица Рамон лично се бе записал за постъпване във войската, а въздушният му кораб към Понтус щеше да лети в началото на юнисис, което беше след по-малко от месец.
— Изпълнява длъжността на посланик на императора.
Аларон потърка чело.
— Но параклисът е празен, нямаме нищо, с което да продължим. В задънена улица сме.
Ким погледа Рамон:
— Той май наистина не схваща как работят нещата при римонците?
Аларон изгледа двама им смутено:
— Какво искаш да кажеш?
— Ами, доста е очевидно какво трябва да направим — заяви Рамон, облизвайки устни. — Обзалагам се, че Вълт си е мислил, че Сциталата е в останалите генерали и се е ядосал, че е останал по-назад. Когато Файръл му е довел Ленгстрит с изпържения му мозък, Вълт си е помислил, че има някаква връзка със Сциталата и е затрил Ленгстрит. Вероятно е прекарал последните двайсетина години в опит да разреши загадката, с която сме се захванали ние сега. Но съм убеден, че Ленгстрит не е показал онази плетеница от руни пред него, така че Вълт е разполагал единствено с един мъж с амнезия и се е запитал: да го убие ли, или да изчака, надявайки се той да се възстанови? Очевидно е избрал да изчака.